ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

А ако не ми предложи?

А ако не ми предложи?

Снимка: pixabay.com

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Предполагам, че всеки минава през етапа, в който всичките му приятели, бивши съученици, колеги, съседи и познати решават да минат под венчилото в една и съща година, един и същи сезон (основно лятото) и аха, да съвпаднат дори и денят и часът. Първо социалните мрежи се задръстват от умилителни снимки на годежи, а не след дълго идват и прекрасните фотосесии от сватбения ден. Фейсбук вече ни прави съпричастни към специалните мигове от живота на близки, познати и дори непознати...

През това лято сякаш се изпожениха и всички мои познати. Сватбите буквално валяха една след друга, а фотосите на рокли и сватбени локации се съревноваваха сериозно по пищност, оригиналност и красота.

Преди години, след като бях родила първото си дете, без да сме имали какъвто и да е ритуал по обвързване с таткото, си мислех, че имам твърдо мнение по въпроса за брака, което едва ли някога ще се промени. Въпреки че идвах от традиционно семейство и родителите ми бяха направили всичко по реда си, аз по всеобщите закони се намирах в коренно различна ситуация. Бях на 22, живеех в чужбина, с таткото англичанин бяхме създали първото си дете, без да сме сключили брак, осигурили дом и планирали бъдещето си за следващите 20 години. Но имахме най-важното, между нас цареше любов и дълбока привързаност. Радвахме се на късмета си да се срещнем, да се влюбим лудо и да създадем прекрасно дете, на което заедно да се радваме, да растем заедно с него и да се учим да бъдем родители.

Понеже бях една от първите сред приятелите ми, решили се на крачката да имат дете, често чувах въпроса: "Вие няма ли да се ожените?". Първо не обръщах чак такова внимание, после започвах да се ядосвам, след това ме обземаше недоумение.

А трябваше ли да се женим? Имахме всичко, което ни караше да се чувстваме като семейство, имахме се един друг.

С цялото си сърце чувствах, че сме едно цяло, един екип, който преминава заедно през живота. За какво тогава трябваше да правим някакво голямо тържество? В това ли беше смисълът на брака? Не мечтаех за пръстен на ръката, не си представях бяла рокля.

Един ден обаче влязох в католическа църква, за информация относно кръщене на Алекс. Свещеникът ми се стори приятен човек, благ и спокоен. Зададе ми няколко въпроса и истински се изненада, когато стигнахме до въпроса за брака. Беше искрено озадачен, че със Сам не бяхме женени. Попита ме: "А какво ви свързва тогава?". На какво разчитаме да ни запази в съюз, ако не сме встъпили в такъв? Не сме се обрекли един на друг? Честно казано, това беше последното, което ми трябваше. Не разбирах

Откакто се помни Барбара, все я питат на кого е кръстена. Преди обичала да се шегува, че е на прабаба си от Америка, но всъщност зад името няма велика история освен една любов към различното от страна на нейните родители през едни далечни дни на 90-те години. Непоправима мечтателка и романтичка, нещо или някой винаги трябва да я държи здраво стъпила на земята, за да не полети и да не се загуби във...