Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. Вижте нашата политика за бисквитките повече тук.

А ако не ми предложи?

А ако не ми предложи?

Снимка: pixabay.com

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Предполагам, че всеки минава през етапа, в който всичките му приятели, бивши съученици, колеги, съседи и познати решават да минат под венчилото в една и съща година, един и същи сезон (основно лятото) и аха, да съвпаднат дори и денят и часът. Първо социалните мрежи се задръстват от умилителни снимки на годежи, а не след дълго идват и прекрасните фотосесии от сватбения ден. Фейсбук вече ни прави съпричастни към специалните мигове от живота на близки, познати и дори непознати...

През това лято сякаш се изпожениха и всички мои познати. Сватбите буквално валяха една след друга, а фотосите на рокли и сватбени локации се съревноваваха сериозно по пищност, оригиналност и красота.

Преди години, след като бях родила първото си дете, без да сме имали какъвто и да е ритуал по обвързване с таткото, си мислех, че имам твърдо мнение по въпроса за брака, което едва ли някога ще се промени. Въпреки че идвах от традиционно семейство и родителите ми бяха направили всичко по реда си, аз по всеобщите закони се намирах в коренно различна ситуация. Бях на 22, живеех в чужбина, с таткото англичанин бяхме създали първото си дете, без да сме сключили брак, осигурили дом и планирали бъдещето си за следващите 20 години. Но имахме най-важното, между нас цареше любов и дълбока привързаност. Радвахме се на късмета си да се срещнем, да се влюбим лудо и да създадем прекрасно дете, на което заедно да се радваме, да растем заедно с него и да се учим да бъдем родители.

Понеже бях една от първите сред приятелите ми, решили се на крачката да имат дете, често чувах въпроса: "Вие няма ли да се ожените?". Първо не обръщах чак такова внимание, после започвах да се ядосвам, след това ме обземаше недоумение.

А трябваше ли да се женим? Имахме всичко, което ни караше да се чувстваме като семейство, имахме се един друг.

С цялото си сърце чувствах, че сме едно цяло, един екип, който преминава заедно през живота. За какво тогава трябваше да правим някакво голямо тържество? В това ли беше смисълът на брака? Не мечтаех за пръстен на ръката, не си представях бяла рокля.

Един ден обаче влязох в католическа църква, за информация относно кръщене на Алекс. Свещеникът ми се стори приятен човек, благ и спокоен. Зададе ми няколко въпроса и истински се изненада, когато стигнахме до въпроса за брака. Беше искрено озадачен, че със Сам не бяхме женени. Попита ме: "А какво ви свързва тогава?". На какво разчитаме да ни запази в съюз, ако не сме встъпили в такъв? Не сме се обрекли един на друг? Честно казано, това беше последното, което ми трябваше. Не разбирах

Откакто се помни Барбара, все я питат на кого е кръстена. Преди обичала да се шегува, че е на прабаба си от Америка, но всъщност зад името няма велика история освен една любов към различното от страна на нейните родители през едни далечни дни на 90-те години. Непоправима мечтателка и романтичка, нещо или някой винаги трябва да я държи здраво стъпила на земята, за да не полети и да не се загуби във...