Любов и други бедствия

А времето отброяваше нечии чужди животи, нечии чужди любови

Момичето, което винаги беше самò

А времето отброяваше нечии чужди животи, нечии чужди любови

Снимки: Pexels.com, Kaboompics

Четеше често в парка. И пиеше вино. Пренасяше се в „Безкрайния празник“ на Хемингуей. И в Париж, където той небрежно присядал край Сена и попивал от въздуха на един от най-романтичните градове. На момичето, което винаги беше самò, не му трябваше романтика. То си я имаше тук, в парка, пред Народния театър, в глътките вино, които бавно отпиваше, нищо, че беше от пластмасова чаша.

Имаше я в книгите тази романтика, в аромата на цветята, които я заобикаляха, в тръпчивия дъх на тревата, върху която беше седнала. Имаше я и в жуженето от гласове на момичетата до нея. Те сякаш се надпреварваха за внимание, нахлуваха в нейното пространство, а то подслушваше тайно като един невидим крадец на думи. Когато момичето, което винаги беше самò, не искаше да бъде самò, търсеше спасение в думите. Четеше ги, изписваше ги, крадеше ги. Понякога я нараняваха, даже често го правеха. Стомахът й се присвиваше в остра болка, пулсът й се ускоряваше, сърцето й биеше неконтролируемо, а дъхът се опитваше да задържи това усещане. Усещането, че беше жива.

Момичето, което винаги беше самò, обичаше тези пронизващи думи, напоени с емоции. Понякога пишеше. Използваше думите като оръжие. Пишеше откъси в различни тефтери, после ги захвърляше. Сякаш е изляла болката си и трябваше да продължи напред. Момичето, което винаги беше самò, понякога пишеше посред нощ и напояваше думите с вино, пишеше на онези, чието внимание търсеше. Внимание, което така и не получи. Колко болка, желание и любов изписваха тези думи. Но несподелеността ги превръщаше в непотребни.

Да, непотребни бяха думите на момичето, което винаги беше самò.

Веднъж се бе унесло от чуждите думи. Отново в парка. В един от онези дни, в които искаше да се изгуби и намери своето поредно бягство в книгите. В един от онези дни, в които слънцето нежно пареше кожата, носеше усещане за топлина, споделеност и тишина. Искаше я тази споделеност и тъй като не я получаваше от любовта, четеше. Така времето отброяваше нечии чужди животи, чужди емоции, чужди страхове, чужди любови.

„Безкраен е, нали?“, чу някой да казва до него. Момичето, което винаги беше самò, беше със слушалки в ушите. Музиката беше другото спасение. Не обърна внимание на думите. Помисли, че е чужд разговор.

„Безкраен е празникът, само че ние никога не разбираме истинското значение нито на безкрайността, нито на празника“, сякаш някой продължаваше да говори на нея. Отново не обърна внимание.
„Безкрайността е илюзия, а празникът изисква споделеност. Не обичам празниците“, тихо прошепна момичето. Но не се обърна, сякаш говореше на себе си.

Има още...


„Безкрайността сами я прекъсваме, когато слагаме точки, когато слагаме граници. Споделеността е илюзия. Тя е оправдание за това, че непрекъснато бягаме от себе си“, гласът отекваше между шума в парка и шума в слушалките, но го чуваше, макар и не много отчетливо.

„Обичам да слагам точки. Обичам да знам, че нещо е свършило. Защото знам, че нещо ново ще дойде. Може би любовта, може би пак самотата, а може би смъртта“, сякаш спореше с Хемингуей момичето, което винаги беше самò. Защо не беше в Париж, защо не можеше да чете край Сена, да пие вино край Сена? Защото пак щеше да бъде също толкова самò момичето, което винаги беше самò. И в парка пред Народния не бе по-малко уютно.

„Невинаги е задължително нещо да свърши, за да дойде друго.“ Защо продължаваше да чува този глас. Обърна се и видя неясен силует, слънцето блестеше силно в очите й и не позволяваше да види ясно образа, който нахлуваше в собственото й пространство от думи.

Върна погледа си към книгата. Недоумяващо, но с усещане, че някой я беше стиснал за гърлото. Сърцето й пак започна да бие учестено, но никой наоколо не можеше да долови ускорения му ритъм. Думите се движеха из белия лист, търсеха посока, изгубиха смисъл.

„Нали така казват хората – всяка затворена врата отваря прозорец към нещо друго.“

„Не вярвай винаги на хората. Слушай себе си.“

„Затова съм сама.“

„Никога не си сама. Аз винаги ще бъда до теб.“

Тези думи накараха момичето, което винаги беше самò, да се обърне отново към силуета до нея. Там вече нямаше никого. Само слънцето продължаваше да свети силно в очите й. Дъхът й спря. За миг усети как и сърцето й спря. Беше загубило майка си преди четири месеца.

Момичето, което винаги беше самò, продължи да чете и знаеше, че смъртта не ни отнема безкрайността. И празникът не ни отнема. Просто променя начина, по който ги възприемаме. За да се намерим, тогава, когато сме се загубили между редовете на недовършени книги, между неслучили се любови и написани откъси, които никога повече няма да бъдат прочетени.

 

И какво от това, че любовта беше забравила адреса ми