ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

А времето отброяваше нечии чужди животи, нечии чужди любови

А времето отброяваше нечии чужди животи, нечии чужди любови

Снимки: Pexels.com, Kaboompics

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Четеше често в парка. И пиеше вино. Пренасяше се в „Безкрайния празник“ на Хемингуей. И в Париж, където той небрежно присядал край Сена и попивал от въздуха на един от най-романтичните градове. На момичето, което винаги беше самò, не му трябваше романтика. То си я имаше тук, в парка, пред Народния театър, в глътките вино, които бавно отпиваше, нищо, че беше от пластмасова чаша.

Имаше я в книгите тази романтика, в аромата на цветята, които я заобикаляха, в тръпчивия дъх на тревата, върху която беше седнала. Имаше я и в жуженето от гласове на момичетата до нея. Те сякаш се надпреварваха за внимание, нахлуваха в нейното пространство, а то подслушваше тайно като един невидим крадец на думи. Когато момичето, което винаги беше самò, не искаше да бъде самò, търсеше спасение в думите. Четеше ги, изписваше ги, крадеше ги. Понякога я нараняваха, даже често го правеха. Стомахът й се присвиваше в остра болка, пулсът й се ускоряваше, сърцето й биеше неконтролируемо, а дъхът се опитваше да задържи това усещане. Усещането, че беше жива.

Момичето, което винаги беше самò, обичаше тези пронизващи думи, напоени с емоции. Понякога пишеше. Използваше думите като оръжие. Пишеше откъси в различни тефтери, после ги захвърляше. Сякаш е изляла болката си и трябваше да продължи напред. Момичето, което винаги беше самò, понякога пишеше посред нощ и напояваше думите с вино, пишеше на онези, чието внимание търсеше. Внимание, което така и не получи. Колко болка, желание и любов изписваха тези думи. Но несподелеността ги превръщаше в непотребни.

Да, непотребни бяха думите на момичето, което винаги беше самò.

Веднъж се бе унесло от чуждите думи. Отново в парка. В един от онези дни, в които искаше да се изгуби и намери своето поредно бягство в книгите. В един от онези дни, в които слънцето нежно пареше кожата, носеше усещане за топлина, споделеност и тишина. Искаше я тази споделеност и тъй като не я получаваше от любовта, четеше. Така времето отброяваше нечии чужди животи, чужди емоции, чужди страхове, чужди любови.

„Безкраен е, нали?“, чу някой да казва до него. Момичето, което винаги беше самò, беше със слушалки в ушите. Музиката беше другото спасение. Не обърна внимание на думите. Помисли, че е чужд разговор.

„Безкраен е празникът, само че ние никога не разбираме истинското значение нито на безкрайността, нито на празника“, сякаш някой продължаваше да говори на нея. Отново не обърна внимание.
„Безкрайността е илюзия, а празникът изисква споделеност. Не обичам празниците“, тихо прошепна момичето. Но не се обърна, сякаш говореше на себе си.

Има още...

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...