„Безкрайността сами я прекъсваме, когато слагаме точки, когато слагаме граници. Споделеността е илюзия. Тя е оправдание за това, че непрекъснато бягаме от себе си“, гласът отекваше между шума в парка и шума в слушалките, но го чуваше, макар и не много отчетливо.
„Обичам да слагам точки. Обичам да знам, че нещо е свършило. Защото знам, че нещо ново ще дойде. Може би любовта, може би пак самотата, а може би смъртта“, сякаш спореше с Хемингуей момичето, което винаги беше самò. Защо не беше в Париж, защо не можеше да чете край Сена, да пие вино край Сена? Защото пак щеше да бъде също толкова самò момичето, което винаги беше самò. И в парка пред Народния не бе по-малко уютно.
„Невинаги е задължително нещо да свърши, за да дойде друго.“ Защо продължаваше да чува този глас. Обърна се и видя неясен силует, слънцето блестеше силно в очите й и не позволяваше да види ясно образа, който нахлуваше в собственото й пространство от думи.
Върна погледа си към книгата. Недоумяващо, но с усещане, че някой я беше стиснал за гърлото. Сърцето й пак започна да бие учестено, но никой наоколо не можеше да долови ускорения му ритъм. Думите се движеха из белия лист, търсеха посока, изгубиха смисъл.
„Нали така казват хората – всяка затворена врата отваря прозорец към нещо друго.“
„Не вярвай винаги на хората. Слушай себе си.“
„Затова съм сама.“
„Никога не си сама. Аз винаги ще бъда до теб.“
Тези думи накараха момичето, което винаги беше самò, да се обърне отново към силуета до нея. Там вече нямаше никого. Само слънцето продължаваше да свети силно в очите й. Дъхът й спря. За миг усети как и сърцето й спря. Беше загубило майка си преди четири месеца.
Момичето, което винаги беше самò, продължи да чете и знаеше, че смъртта не ни отнема безкрайността. И празникът не ни отнема. Просто променя начина, по който ги възприемаме. За да се намерим, тогава, когато сме се загубили между редовете на недовършени книги, между неслучили се любови и написани откъси, които никога повече няма да бъдат прочетени.
И какво от това, че любовта беше забравила адреса ми
Димитрина Иванова
Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...
;void(0);){kind=link}
