ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Ако пролетта можеше да говори...

Ако пролетта можеше да говори...

Снимка: Pexels

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Ако пролетта можеше да говори, щеше да ви разкаже за едно момиче, което не е чакало пролетта, за да си тръгне. Нито е чакало промяната да почука на вратата. Тръгнало си е, защото това бил единственият изход да намери себе си... отново. Мислело си, че най-после ще диша, ще тича, ще обича... отново. Но раздялата боли. И нея я боляло. И него. Седем години тежат, тежат спомените, тежи обичта, тежат сълзите. Раздялата само я приковала към земята, за да усеща свобода и студ едновременно. Само че студът бил по-добрият избор от думите. Думите, които често се отпечатвали по-силно от нож по тялото й. Неговите думите, които оставяли белези. Невидими белези.

Свободата ли? Тя понякога можела да носи единствено страх. И студ. А навън времето било толкова топло, че карало дърветата да цъфтят, птичките да правят любов, а слънцето безгрижно да стопява следите на зимата. „Човек, когато обича, не си тръгва“, написал й той, малко след като тя си тръгнала. А тя не спирала да му напомня, че го обича. Но все не й стигала тая пуста обич. Все друга търсела, по-вълнуваща, по-разтърсваща. А когато я срещала, тя й удряла силен шамар и си тръгвала.

Такава е любовта понякога – студена, безчувствена и готова за бой. А и онези думи, които още помнело тялото й. Болезнени и невидими. Как да се върне при тях.

Ако пролетта можеше да говори, щеше да ви разкаже за едно момиче, което си мечтаело да заспива с едни черни къдрави коси до себе си. Колко щастие и непокорност носели тези коси, ако знаете. Ако тази, която ги притежаваше, само ако знаеше. И усмивката, която идвала с тях. Докосвала тази усмивка, но все й убягвала, изплъзвала се точно в мига, в който любовта можела да заговори, дори и да замълчи. Но не спирала да го гони това непокорство, да ходи по петите на случайността. А това момиче не вярваше на случайността. Вярваше само на един поглед, един кратък миг споделеност. Някъде в един бар, след полунощ, в който къдриците били укротени, но не и усмивката.

Мълчала тази усмивка, думата била дадена на любовта.

Ако пролетта можеше да говори, щеше да ви разкаже за едно момиче, за което сексът понякога не е повод за запознанство. Едно момиче, което се събудило до непознат в леглото си и дори не помнело как се е озовал той там. И името му не помнело. Но и не искало. Сексът понякога е просто секс. Забравяне. Заличаване. Обезличаване. Защо да му придаваме толкова важност, особено когато дори не искаме да знаем имената си. На сутринта момичето искало непознатият просто да си тръгне. Питало се защо, по дяволите, не си е тръгнал веднага след секса. Тогава трябва да си тръгват непознатите. Но когато се събудил в леглото й и не бързал да си ходи, тя просто му направила кафе. После му поръчала такси. Винаги го правела. Това с таксито.

А когато чула думите му: „Ще ти се обадя...“, малко преди да се затвори вратата на колата, и той, и тя знаели, че няма да го направи. Никога.

Ако пролетта можеше да говори, щеше да ви разкаже за едно момиче, което изхвърлило целия си багаж. Да, доста емоционален багаж изхвърлило. Оправдало се с пролетта и за да събере парчетата от разбитото си сърце и тишината, в която било потънало, решило да натисне копчето на прахосмукачката и да чисти. Дома, сърцето, всичко да чисти. Тя, промяната, можела и да не дойде, да не почука на вратата, но пък тишината поне можела да се заглуши с музика. Едно копче, едно натискане. Още багаж щял да остане, но той щял да напомня, че някъде там, скрито дълбоко, сърцето може би някога пак ще забие, пак ще вълнува, пак ще танцува. Сега ще спре. Само музиката ще увеличи още малко. Толкова чисто било навсякъде.

Ах, колко истории може да разказва пролетта, но тя все мълчи! Оставя ни сами да говорим, да си тръгваме, да се смеем, да се разпадаме, за да се съберем отново, да спираме да обичаме и да се влюбваме тогава, когато не искаме. Да мълчим, когато искаме да крещим. Да се губим в едни къдрици, когато усмивката казва „спри“. Да си играем на непознати и да бягаме. Но и да се рестартираме. С едно натискане.

 

Когато любовта трае три минути

 

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...