На Гергьовден Слави Трифонов заяви, че „Шоуто на Слави“ ще спре да съществува в досегашния си формат, а последното предаване ще бъде на 31 юли. Причините за подобно решение и бъдещото развитие на Слави са плод на множество спекулации. И понеже ние, Момичетата от града, се борим с фалшивите новини и безкритичното приемане на информация, няма да се впуснем в прогнози, гадаене и хвърляне на боб.
Слави Трифонов е институция. От 19 години той присъства в медийното пространство и излага своята и на колегите си позиция високо и ясно. Достойнствата, които притежава, и неговите професионални постижения, са неоспорими. Шоуменът Слави Трифонов умее да докосва, умее да свири изкусно на струните на задрямалия патриотизъм и изстрадало национално самочувствие. Усещала съм въздействието на текстовете, музиката и силата на концертите му. Признавам, че и у мен е успявал да разпали огън, понякога подклаждан от гняв, понякога от трепет.
Аз се нуждаех от човек като Слави. Бурният ми и непримирим младежки дух се нуждаеше от някого, на когото да вярва и в когото да вярва. Възхищавах се на една личност, която каза високо и ясно: „Е, нема такава държава“. Бях пленена от харизматичността, достойнството и прямотата на Слави.
И после нещо се скърши…
За мнозина Слави е синоним на патриот, на демократични ценности, на свобода и обективност. С времето у мен се настани усещането, че вече не търси истината, а онази страна на монетата, която ще спечели по-голяма аудитория или ще произведе специфични ефекти и афекти у хората. Всъщност в това да си субективен, да печелиш аудитория и да изказваш високо и ясно мнението си няма нищо лошо. Проблематично е тогава, когато опитваш да маскираш субективизма си, като обективно представяне на „истината“. Тогава става плоско. Плитко. И отблъсква. Или пък привлича? Навярно предстои да разберем.
В последните години редколегията от шоуто зае позицията на моралния съдник, който вижда себе си, като последен пристан на истина и справедливост. Всъщност това не е нещо лошо, когато е вписано в контекста на политическия живот на една държава – т.е., когато ангажирана група от хора има възможността да задава неудобни въпроси и да настоява за отговори. Проблематична за мен обаче е позата на безпристрастност и обективност, защото в речта на редколегията се наблюдават зле прикрити тенденциозност и пристрастие.
Последното, което окончателно прекърши симпатиите ми към предаването, е пошлостта, която започна да се излива в ефирното им време. Изпростяването не би трябвало да се стимулира от позицията на властта. А Слави Трифонов и екипът му са носители на власт. Един косвен белег за тази власт са 350 хиляди потребители, които харесват профила на „Шоуто на Слави“. В моите разбирания с властта идва отговорността. Идва осъзнаването, че ако 19 години си в ефира, то ти имаш „възпитателна роля“. Елитите и интелигенцията би трябвало да са двигател на прогрес, на съзряване, на осъзнаване на определени проблеми в обществото, в социално-политическия и икономически живот на една държава. Но когато пред мен от телевизора застанат няколко мъже с претенция за интелигентност, които неумело използват ирония и сарказъм, нещо започва да се бунтува в душата ми. Простащината не е нещо, което съм склонна да толерирам и да допускам в дома си. Но е простима – за онези, които не се изживяват като елити и интелигенция. Когато обаче заявяваш претенцията си, че си можещ и знаещ, да предлагаш промени в политическата сфера, тогава е непростимо да демонстрираш пошлост.
В този текст аз съм субективна и не претендирам за обективност и безпристрастност. И всъщност, ако Слави и неговите колеги простичко бяха заявили същото, нищо от написаното дотук нямаше да има значение. Защото те имат пълното право да изграждат шоуто си, както намерят за добре, за да печелят зрители и висок рейтинг. Въпросът е, че те отдавна престанаха да виждат себе си като екип на телевизионно предаване. За да бъдеш коректив на властта и на политиците, е необходимо да си обективен. Дори не е нужно да си безпристрастен – ние сме хора и като човешки същества винаги ще имаме пристрастия и емоции. Обективността обач е постижима. Нещо повече – тя е задължителна, когато носиш съзнанието за отговорността, която имаш пред хилядите хора, допуснали те в своите домове.
