2020 беше годината, която завинаги ще остави безутешна празнина в душите ни. В много домове един стол ще остане завинаги празен. За мнозина думата “бъдеще” се оказа лишена от смисъл. В бездната на скръбта пропада и една майка, която носи на плещите си най-непосилното бреме – да загубиш дете. Ето нейните милосърдни думи на утехата, които може да посеят семенце надежда в душите на скърбящите сред нас.
“Синът ми почина преди точно 14 години. Ако и ти преживяваш загубата на близък човек, искам да ти дам няколко обещания.
Обещавам, че невинаги това ще е първото нещо, за което се сещаш сутринта.
Обещавам, че невинаги ще лежиш непробудно през нощта, и ще плачеш докато не можеш да си поемеш дъх.
Обещавам, че невинаги ще усещаш онази буца в гърлото, сякаш скръбта е скала, която не може да бъде повдигната. Напротив, може.
Обещавам, че тези талази на мъка, които те заливат и те изкарват извън равновесие, постепенно ще отшумят. Отново ще можеш да стоиш на краката си; ще оставяш вълните да се разбиват покрай теб, но да и да те поглъщат.
Обещавам, че когато вървиш не винаги ще имаш чувството, че влачиш краката си в катран, а дишането не винаги ще е нещо, което трябва да си напомняш да правиш. Отново ще вървиш и ще дишаш без усилия.
Oбещавам, че чуждото щастие – всички онези ъпдейти и снимки в социалните мрежи – не винаги ще спира дъха ти. Ще се усмихваш и ще изпитваш щастие, че хората имат нещо специално в живота си, също като теб преди.
Обещавам, че един ден ще можеш да споменаваш името на любимия човек, без да плачеш. Че ще споделиш спомен и ще изпиташ копнеж, тъга, но това вече няма да те пречупва.
Обещавам ти, че невинаги ще изпитваш такава болка.
Обещавам, че невинаги ще се налага да си вземеш почивен ден на годишнините, защото иначе не можеш да функционираш правилно. Ще намираш специален начин да отбелязваш поводите, или пък ще започнеш да се отнасяш към тях като към всеки нормален ден, и избраното от теб решение би било правилното.
Преди 14 години една жена даде тези обещания на мен, а аз не ѝ повярвах. Тихо ридаех, докато тя ми говореше как времето лекува, а аз си мислех колко дълбоко греши. Моята скръб беше различна от нейната.
Днес и ти ще помислиш за мен, че греша, но след 14 години – или 12, или 5, или 9… – ще осъзнаеш, че скалният къс от мъка в гърлото ти се е стопил. Тогава ти ще можеш да дадеш тези обещания на друг скърбящ до теб.
А докато този ден настъпи... отнасяй се нежно към себе си. Скръбта не може да бъде се изпари отведнъж, още повече че загубата ти е настъпила през една пределно тежка година. А аз ти пращам цялата си обич.”
Текстът е от туитър акаунта на писателката Клеър Макинтош.
Автор: Веселина Божилова
