Любов и други бедствия

Алармата се задейства

Надуших я, гадината! Опитваше се да се намести в мен, промъкнала се през задната врата, спотайваше се в ъглите и се прикриваше зад пердетата, докато вкарваше багажа си в мен и превземаше пространството.

Алармата се задейства

Надуших я, гадината! Опитваше се да се намести в мен, промъкнала се през задната врата, спотайваше се в ъглите и се прикриваше зад пердетата, докато вкарваше багажа си в мен и превземаше пространството. Преди изобщо не я разпознавах. Разбирах, че се е нанесла в мен, чак когато ми ставаше толкова тясно, че не можех да си поема въздух. И исках да избягам далеч от самата себе си. Но дълго време посветих на това да опознавам по-добре собствения си дом, този на душата ми. Да разгледам прашните килери, да надникна в разхвърляните шкафове, дори да се сблъскам със смрадливите долапи, които бях заключила. Спусках се по страшните стълбища, за да изровя спомените от детството си, да се изправя лице в лице с чудовищата от тогава и да светна лампата. И започнах да се чувствам все по-уютно в себе си.

И когато тя отново се опитваше да се промъкне, се задейства алармата, която бях инсталирала. Първо дойде досадата. Онова усещане, че няма смисъл в това, което правя. Трудността, с която започнах да избутвам задачите. Усещането за принуда, за липса на избор. Дори когато сядах на бюрото си, за да пиша (нещо, което ми носи удоволствие и ме храни душевно) сякаш не бях тук. Да, тя прави точно това – вади ме от сегашния момент. Прихваща стари страхове и ги проектира в бъдещето. Заклещва ме в тунела на проекциите и слънцето на сегашния миг изчезва. И това граби енергията ми, краде фокуса ми.[[quote:0]]След това идва празнотата. Онази празнота, която си няма име и е празна от всичко, дори от емоция. Не ми е тъжно в нея, никакво не ми е. Но започвам да пълня себе си, в буквалния смисъл. Ям, пия, тъпча до полуда тялото си, за да запълня тази дупка в мен. И тъпча с лайна, с храна, която ме трови. Наказвам се с нея. Опитвам се да се убия. И когато натъпча поредната порция гняс, се мразя. Защото ми е тежко, защото съм подута, защото ми е отровно на душата. И толкова се мразя, че искам да се накажа отново.

И страхът от другите идва. Интерпретирам ги. Така че да ме нараняват. Чувам думите им като камъни, с които млатят сърцето ми. Виждам ги да си отиват, да ми се присмиват, да ме мразят. Или пък се чувствам невидима за тях. Крещя им да ме забележат, но те извръщат глава. И започвам да ги мразя. Защото ме изоставят, не ме разбират, не ме искат. Защото са гадни. И бягам от тях. Строя си черупката и се вмъквам в нея. И ги мразя оттам, за по-сигурно. И съм все по-изоставена.

А да – и забравям, че се обичам, че се ценя. Седя смотана в ъгъла и чакам някой да ми каже, че струвам. Но понеже гледам лошо и сипя омраза, никой не смее да ме приближи. И се преживявам като неразбрана и неоценена. И спирам да мечтая, защото каква полза от моите мечти.

И целият този багаж, който тя натрупва в мен, отнема въздуха ми, изчерпва енергията ми. Толкова сломена се чувствам, че вместо да стана да я изритам от себе си, аз я виждам като утеха. Като оправдание да мразя и наказвам себе си. И й отварям широко вратите, за да се пренесе спокойно и трайно в мен.

Но не и сега. Не повече. Вече знам. И мога да я позная. Мога и да я изритам навън. Когато тя донесе досадата, аз отварям долапа с любими неща и започвам да ги редя в деня си. Отивам при потока, лежа в тревата, садя цветя, пиша, танцувам, срещам се с любими хора, правя йога. Когато усетя как поднасям към устата си грамада от отрова, се сепвам. Не се сърдя на себе си, а тичам на пазара. Избирам най-сочните плодове, пълня торбите със свежи зеленчуци. И с тях си казвам, че се обичам и че се грижа за себе си.

А другите просто ги обичам. Не интерпретирам, а слушам. Не се мъча да ги разбера, а ги приемам. В думите им не трупам своите страхове и багажи, а присъствам с отворено съзнание. Не искам да съм права, не искам да наложа гледната си точка. Искам да общувам, без да се идентифицирам с това.[[more]]Правя си фреш, качвам се на колелото, отивам на йога, пускам си музика и танцувам. Подарявам си изгрев, чета стихове, гледам любими филми. Готвя красива вечеря, правя любов, прегръщам детето си, играя, пиша.

Намирам центъра в себе си, в който всичко е добре, в който тече цялата енергия на света и в който има покой и мир. Сядам в него и дишам. Прибирам се у дома и й казвам да се маха. И когато и последният й куфар е навън, затръшвам вратата. Но докато я гледам как си отива, се питам защо е дошла. И се захващам да преровя още килери в душата си, за да разбера. Защото сега имам сили. Защото съм у дома. Депресията не живее в мен вече. Засега. Поне днес...