ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Аз не съм от тези жени

Аз не съм от тези жени

Снимка: Pexels

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Има жени, за които мъжете пишат поеми. Има жени, които са обичани. Има жени, които ги презират и обичат едновременно. Има жени, които спират времето. Има жени, които са безвремие.

Аз не съм от тези жени. Аз съм жената, на която в 6 сутринта й пишат „Идваш ли?“, в 6 сутринта, в чужд град, от чужд хотел, в 6 сутринта, когато аз трябва да отида на работа. „Идваш ли“, пише настоятелно той. „Не, отивам на работа“, отговарям аз.

Да, аз съм жената, на която й пишат в 6 сутринта. Жената, която желаят. Не я канят на вечеря, на питие след това също. Аз съм жената за след това. За финалната глътка. Тази, която обикновено не се помни. Освен докато не стане 6 сутринта. „Идваш ли“ и името на хотела. Това пише той. Аз съм жената, която няма да отиде. Но преди това е била там.

Не помня всичко от вечерта, в която се запознахме. Все пак беше лято, имаше море, а аз имах една единствена вечер в седмицата, в която можех да танцувам по пясъка, там под звездите, да дишам нощта, да слушам музика, да попивам вятъра, да пия шотове, да бъда свободна! Там, на плажа, го срещнах, с най-очарователната усмивка, която бях виждала. И безгрижна беше. Не носеше обещания. Носеше насладата.

Цяла една лятна нощ в усмивката му. Помнех я тази усмивка. И тръгнах след нея. Запаспах до нея и с нея се събудих.

Топла, с пясък по стъплата си и събираща спомените си. Всъщност не ми трябваха. Тази усмивка до мен, все още носеща дъха на изстуденото вино, беше всичко , което исках в този момент. После си тръгнах. Хванах токчетата си в ръце и със следите от грима по лицето си трябваше да изчакам такси, което да ме отведе до моя хотел. Мислех си, че повече няма да го видя. Мислех, че е морето, че е солта от текилата, че е блясъка от алкохола в очите ми, мислех... че ей така... ще се изпари. Като оскъдните спомени от вечерта.

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...