Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. Вижте нашата политика за бисквитките повече тук.

Аз не съм от тези жени

Аз не съм от тези жени

Снимка: Pexels

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Има жени, за които мъжете пишат поеми. Има жени, които са обичани. Има жени, които ги презират и обичат едновременно. Има жени, които спират времето. Има жени, които са безвремие.

Аз не съм от тези жени. Аз съм жената, на която в 6 сутринта й пишат „Идваш ли?“, в 6 сутринта, в чужд град, от чужд хотел, в 6 сутринта, когато аз трябва да отида на работа. „Идваш ли“, пише настоятелно той. „Не, отивам на работа“, отговарям аз.

Да, аз съм жената, на която й пишат в 6 сутринта. Жената, която желаят. Не я канят на вечеря, на питие след това също. Аз съм жената за след това. За финалната глътка. Тази, която обикновено не се помни. Освен докато не стане 6 сутринта. „Идваш ли“ и името на хотела. Това пише той. Аз съм жената, която няма да отиде. Но преди това е била там.

Не помня всичко от вечерта, в която се запознахме. Все пак беше лято, имаше море, а аз имах една единствена вечер в седмицата, в която можех да танцувам по пясъка, там под звездите, да дишам нощта, да слушам музика, да попивам вятъра, да пия шотове, да бъда свободна! Там, на плажа, го срещнах, с най-очарователната усмивка, която бях виждала. И безгрижна беше. Не носеше обещания. Носеше насладата.

Цяла една лятна нощ в усмивката му. Помнех я тази усмивка. И тръгнах след нея. Запаспах до нея и с нея се събудих.

Топла, с пясък по стъплата си и събираща спомените си. Всъщност не ми трябваха. Тази усмивка до мен, все още носеща дъха на изстуденото вино, беше всичко , което исках в този момент. После си тръгнах. Хванах токчетата си в ръце и със следите от грима по лицето си трябваше да изчакам такси, което да ме отведе до моя хотел. Мислех си, че повече няма да го видя. Мислех, че е морето, че е солта от текилата, че е блясъка от алкохола в очите ми, мислех... че ей така... ще се изпари. Като оскъдните спомени от вечерта.

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...