Любов и други бедствия

Аз не съм от тези жени

...на които мъжете казват "Обичам те"

Аз не съм от тези жени

Снимка: Pexels

Има жени, за които мъжете пишат поеми. Има жени, които са обичани. Има жени, които ги презират и обичат едновременно. Има жени, които спират времето. Има жени, които са безвремие.

Аз не съм от тези жени. Аз съм жената, на която в 6 сутринта й пишат „Идваш ли?“, в 6 сутринта, в чужд град, от чужд хотел, в 6 сутринта, когато аз трябва да отида на работа. „Идваш ли“, пише настоятелно той. „Не, отивам на работа“, отговарям аз.

Да, аз съм жената, на която й пишат в 6 сутринта. Жената, която желаят. Не я канят на вечеря, на питие след това също. Аз съм жената за след това. За финалната глътка. Тази, която обикновено не се помни. Освен докато не стане 6 сутринта. „Идваш ли“ и името на хотела. Това пише той. Аз съм жената, която няма да отиде. Но преди това е била там.

Не помня всичко от вечерта, в която се запознахме. Все пак беше лято, имаше море, а аз имах една единствена вечер в седмицата, в която можех да танцувам по пясъка, там под звездите, да дишам нощта, да слушам музика, да попивам вятъра, да пия шотове, да бъда свободна! Там, на плажа, го срещнах, с най-очарователната усмивка, която бях виждала. И безгрижна беше. Не носеше обещания. Носеше насладата.

Цяла една лятна нощ в усмивката му. Помнех я тази усмивка. И тръгнах след нея. Запаспах до нея и с нея се събудих.

Топла, с пясък по стъплата си и събираща спомените си. Всъщност не ми трябваха. Тази усмивка до мен, все още носеща дъха на изстуденото вино, беше всичко , което исках в този момент. После си тръгнах. Хванах токчетата си в ръце и със следите от грима по лицето си трябваше да изчакам такси, което да ме отведе до моя хотел. Мислех си, че повече няма да го видя. Мислех, че е морето, че е солта от текилата, че е блясъка от алкохола в очите ми, мислех... че ей така... ще се изпари. Като оскъдните спомени от вечерта.


Да, но се върна две седмици по-късно. На същото мястото, в същия ден и с онази пленителна усмивка, която да ме отведе там, откъдето с едни ярко червени обувки си тръгнах предния път. Пак ги носех, а не го правех винаги. Но всеки път те ме отвеждаха към него. Онзи, на когото дори не исках да зная името. Знаех го, разбира се. Но не исках да помня. От морето беше, от солта и текилата, от виното, от луната, от звездите. От него. Така си казвах и после отивах на работа. Сякаш нищо не се беше случвало. Казвах си, че всичко, което се е случило на морето, си остава там, на морето, като току-що измит от вълната пясък.

Усмивките обаче не отмиват спомени. Напротив, създават нови. Дори и когато си на цял живот разстояние от морето.

Не си в хотел, у дома си. „Идваш ли“, изписваше екрана на телефона ми. Отново. В 6 сутринта. Докато аз се приготвях за поредния си снимачен ден и държах в ръцете си чаша горещо кафе. Знаех, че не мога да отида. Но дали исках. Отказах веднъж там, на морето, можех ли пак. Можех ли пак да кажа не на онази усмивка, която усещах дори и през екрана на телефона си. Можех ли?

Аз съм жената, която не хващат за ръка. Аз съм жената, на която не казват „обичам те“, даже и „желая те“ често липсва. Желанието е даденост. Аз съм жената, която задава тази даденост. За час, за два, за нощ. Цяла нощ? Не, аз съм жената, която няма нощ. Аз съм жената, която има сутрини. Празни. Самотни. Безпаметни. „Идваш ли“. Сякаш трябваше да отговоря, да бъда там. Там, където съм била. В чужд град, в моя град, с този мъж. Желана. Но само в 6 сутринта.