Чувството за принадлежност - най-съкровеното и топло чувство в любовта, което ни изпълва с покой и спокойствие, че сме нужни, обичани, нечии. Какво по-разтапящо от нежно прошепнатото „ти си моето момиче“? Какво по-силно усещане за сигурност от прегръдките на момчето, което наричаш „свое“? Жената, дори най-непокорната и „недресираната“, е родена, за да създава, и едно от категоричните ѝ умения е създаването на семейство. Тя е силата, способна да укроти мъжките „демони“, тя e закрилата и обичта, необходима на малките (неслучайно казват, че през първите 7 години децата имат преобладаваща нужда от майка, а ролята на бащата е важна и водеща на по-късен етап). Независимо като майка или не, жената има нужда да усеща и да осъзнава силата на „мой“ и „моя“ като принадлежност именно, защото за нея това е свързано със стабилността на семейната общност, нейната защита и сигурност, за които тя има нужда от способностите на мъжа.
Когато наистина обичат и са достатъчно емоционално зрели, мъжете не се плашат и също се чувстват комфортно с усещането да са нечии. „Ние“ ги изпълва с гордост и събужда у тях чувството за закрила и протекция, което влияе положително върху мъжката им чест и достойнство. Те са готови да пазят кръга на двойката/семейството като невидими нинджи или достолепни рицари, защото той ги балансира и успокоява.[[quote:0]]„Мой“ се изражда в мания за притежание, когато някой от партньорите усети заплаха или несигурност – ревност или отчуждение. Тогава човешката природа наостря уши, тя е способна да преследва, да дебне, да се превърне в досадна сянка, за да разбере причината, да отстрани врага и да опази своето. Тогава тя може да стане зла, непредвидима или раняваща. При нея е водещ инстинктът за опазване на заедността, независимо дали става дума за двойка или за семейство с деца.
Когато жената изпитва несигурност в отдадеността на партньора си, тя страда, боледува, страхува се и търси доказателства. Тогава очите ѝ истерично крещят на целия свят: „Той е мой, не ми го пипайте!“ При мъжете е малко по-различно – тяхната неувереност в партньорката често води до агресия.
Съвременните психолози свързват думата „мой/моя“ с нуждите на егото и наистина, до голяма степен егото е „лошият“ герой, който превръща уютното чувство на принадлежност в остро желание за притежание. Всеки от нас има его и в днешните реалности то, до някаква степен, ни помага да оцелеем, да се защитим и да се опазим от чуждите набези върху емоционалността и енергията ни. Когато засяга интимните ни връзки, обаче, егото е рисков и неблагонадежден играч.
Истински пълноценните отношения са основани на споделяне, разбиране и приемане. Тези три думи са непознати за егото. То пречупва любовта през нуждата за удовлетворяване на материално и физическо притежание и трансформира духовността на „мой/моя“ от принадлежност в собственическо отношение и позиция. „Няма да ходиш!“, „Не може да правиш това!“, „Забранявам ти!“ – макар и приятни (ако ги приемем като загриженост), тези изрази са убийци на взаимността, те окастрят крилете на личността и деформират обичта.[[more]]В любовта няма притежание, и съм сигурна, че с това ще се съгласят всички, които са имали „застраховани от раздяла“ партньори, връзки или семейства, но магията на „завинаги“ се е оказала слаба и се е разпаднала с времето. Красотата на любовта не е в гаранциите за вечност. Тя е в ежедневния личен избор да бъдем нечии, да сме част от двойка.
Хората сме устроени да живеем в глутници, семейства, общности. Самотата е призвание само за най-мъдрите или за безумците (разликата понякога е тънка). Чувството за принадлежност е част от нас и носи вълшебството на новия ден, защото утрото е по-слънчево, когато се събудим до момчето си и си кажем наум: „И днес избирам да съм твоя.“
Повече от автора – на teodoraslavova.blogspot.com.
