Любов и други бедствия

Баба ми, моята си баба

„Ивелинчееее, прибирай сеееее!“ площадката между блоковете е пълна с деца, но един силен, топъл и нетърпящ възражение глас ме подбира неумолимо да се кача до горе и да си взема следобедната закуска- филия бял хляб, дебело намазан с масло и лютеница. Обожавам го от дете, макар че бях много злояда, при вида на този деликатес скланях да си хапна с апетит. А и баба беше страхотен майстор на лютеница, понякога отварях шкафа със зимнината да броя колко буркана с са останали, силно разтревожена че може да свършат. Баба ми, като всяка уважаваща себе си баба винаги държеше да съм добре нахранена и поддържаше на склад достолепно количество буркани и бурканчета с всякакви сладка, конфитюри, апетитки и прочие. Когато заминах да уча в друг град като студентка, постепенно се превърнах в основен техен консуматор и фен.

Баба ми, моята си баба
„Ивелинчееее, прибирай сеееее!“ площадката между блоковете е пълна с деца, но един силен, топъл и нетърпящ възражение глас ме подбира неумолимо да се кача до горе и да си взема следобедната закуска- филия бял хляб, дебело намазан с масло и лютеница. Обожавам го от дете, макар че бях много злояда, при вида на този деликатес скланях да си хапна с апетит. А и баба беше страхотен майстор на лютеница, понякога отварях шкафа със зимнината да броя колко буркана с са останали силно разтревожена, че може да свършат. Баба ми, като всяка уважаваща себе си баба винаги държеше да съм добре нахранена и поддържаше на склад достолепно количество буркани и бурканчета с всякакви сладка, конфитюри, апетитки и прочие. Когато заминах да уча в друг град като студентка, постепенно се превърнах в основен техен консуматор и фен. Така в един момент изпосталяла до виене от студентско нередовно хранене взех, че проядох за бабина радост почти всичко от националната ни кухня,а по-нататък и от други страни.
 
„Какво да ти сготвя?“ все ме питаше баба преди да се прибера за ваканцията, а после влитах в миниатюрната и кухня с остъклена тераса, откъдето чак до улицата се носеше сладкия аромат на пълнени чушки, най-хубавите чушки, които бях яла. Тук е момента да спомена, че майка ми неоснователно много се засягаше на тема пълнени чушки, защото винаги когато ме питаше кой ги прави по-добре –тя или баба, аз избирах бабините, ами как да излъжа, то си личеше по чинията ми. И тогава и казах, „Не се сравнявай с баба, сигурно на нейните години и твоите чушки ще са неповторими, просто още не готвиш като баба“. Сигурна съм, че един ден нейните гозби ще са най-любими за моя син и нейн внук.
 
И днес като отида в бабината къща на гости още посядам в малката кухничка да похапна. Пожълтели на стената стоят детските ми снимки и тези на братовчедка ми, които баба е събирала и с които се е гордяла пред всички съседки. По дивана скача малкия ми син и се опитва да събори от стената един мой портрет в рамка, на който съм на неговите години и бабините ръце ме гъделичкат, а аз се смея с цяло гърло. Дядо ми се върти несръчно из кухничката и домакинства така сякаш баба все още властва там и само тя си знае къде какво държи по шкафовете. Сякаш ей сега ще се върне и ще се разшета чевръсто, а аз ще стоя като принцеса в очакване на любими лакомства плюс чаша ароматна леблебия, тъкмо подходяща за моите невръстни години. Често си мисля какво ли щеше да е да можеше да види своя правнук, сигурно и за него щеше да намери енергия да се грижи така както за всички ни, които отраснахме покрай нея- като майчица.
 
Връщам се в мислите си единадесет години назад, в един никакъв лондонски ден-нито слънчев, нито мрачен, пътувах към работа в един червен автобус вместо да бъда до нея,  а на завоите всички пътници се лашкахме във всички посоки като парцалени кукли , и без това краката ми не ме държаха,  но дотогава такова отчуждение не бях изпитвала към света, живота и населението на планетата, де да можех да се пренеса с магия и да се върна у дома, но бях твърде далеч, и типично за моята младост ме нямаше там където имаше нужда от мен, за разлика от баба, която никога не ме бе изоставяла. Сто пъти си връщах наум онези телефонни разговори, в които все тя ме търсеше, дори в чужбина, въпреки малката си пенсийка,  мислех за всички онези пъти, в които все ме чакаше да отида при нея и аз все бързах да излизам с приятели без да осъзнавам колко малко време имаме още двете. И пътувах в червения автобус безкрайно и минахме бавно със съвестта ми през всички години назад, в които все щях да си доказвам обичта, а нещо все ми пречеше.
 
Добре че дядо ми е още тук, стар и немощен вече, но понасящ с гордост старостта си, прегръщам го, не искам да го пускам, водя при него всеки път когато мога неговия палав правнук и сякаш говоря на него и баба ми, сякаш тя е пак тук и само не мога да я видя, но знам, че чрез него и тя  изпитва и споделя радостта му. Това сгрява сърцето ми.

Ивелина Колева