ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Баба ми, моята си баба

Баба ми, моята си баба
„Ивелинчееее, прибирай сеееее!“ площадката между блоковете е пълна с деца, но един силен, топъл и нетърпящ възражение глас ме подбира неумолимо да се кача до горе и да си взема следобедната закуска- филия бял хляб, дебело намазан с масло и лютеница. Обожавам го от дете, макар че бях много злояда, при вида на този деликатес скланях да си хапна с апетит. А и баба беше страхотен майстор на лютеница, понякога отварях шкафа със зимнината да броя колко буркана с са останали силно разтревожена, че може да свършат. Баба ми, като всяка уважаваща себе си баба винаги държеше да съм добре нахранена и поддържаше на склад достолепно количество буркани и бурканчета с всякакви сладка, конфитюри, апетитки и прочие. Когато заминах да уча в друг град като студентка, постепенно се превърнах в основен техен консуматор и фен. Така в един момент изпосталяла до виене от студентско нередовно хранене взех, че проядох за бабина радост почти всичко от националната ни кухня,а по-нататък и от други страни.
 
„Какво да ти сготвя?“ все ме питаше баба преди да се прибера за ваканцията, а после влитах в миниатюрната и кухня с остъклена тераса, откъдето чак до улицата се носеше сладкия аромат на пълнени чушки, най-хубавите чушки, които бях яла. Тук е момента да спомена, че майка ми неоснователно много се засягаше на тема пълнени чушки, защото винаги когато ме питаше кой ги прави по-добре –тя или баба, аз избирах бабините, ами как да излъжа, то си личеше по чинията ми. И тогава и казах, „Не се сравнявай с баба, сигурно на нейните години и твоите чушки ще са неповторими, просто още не готвиш като баба“. Сигурна съм, че един ден нейните гозби ще са най-любими за моя син и нейн внук.
 
И днес като отида в бабината къща на гости още посядам в малката кухничка да похапна. Пожълтели на стената стоят детските ми снимки и тези на братовчедка ми, които баба е събирала и с които се е гордяла пред всички съседки. По дивана скача малкия ми син и се опитва да събори от стената един мой портрет в рамка, на който съм на неговите години и бабините ръце ме гъделичкат, а аз се смея с цяло гърло. Дядо ми се върти несръчно из кухничката и домакинства така сякаш баба все още властва там и само тя си знае къде какво държи по шкафовете. Сякаш ей сега ще се върне и ще се разшета чевръсто, а аз ще стоя като принцеса в очакване на любими лакомства плюс чаша ароматна леблебия, тъкмо подходяща за моите невръстни години. Често си мисля какво ли щеше да е да можеше да види своя правнук, сигурно и за него щеше да намери енергия да се грижи така както за всички ни, които отраснахме покрай нея- като майчица.
 
Връщам се в мислите си единадесет години назад, в един никакъв лондонски ден-нито слънчев, нито мрачен, пътувах към работа в един червен автобус вместо да бъда до нея,  а на завоите всички пътници се лашкахме във всички посоки като парцалени кукли , и без това краката ми не ме държаха,  но дотогава такова отчуждение не бях изпитвала към света, живота и населението на планетата, де да можех да се пренеса с магия и да се върна у дома, но бях твърде далеч, и типично за моята младост ме нямаше там където имаше нужда от мен, за разлика от баба, която никога не ме бе изоставяла. Сто пъти си връщах наум онези телефонни разговори, в които все тя ме търсеше, дори в чужбина, въпреки малката си пенсийка,  мислех за всички онези пъти, в които все ме чакаше да отида при нея и аз все бързах да излизам с приятели без да осъзнавам колко малко време имаме още двете. И пътувах в червения автобус безкрайно и минахме бавно със съвестта ми през всички години назад, в които все щях да си доказвам обичта, а нещо все ми пречеше.
 
Добре че дядо ми е още тук, стар и немощен вече, но понасящ с гордост старостта си, прегръщам го, не искам да го пускам, водя при него всеки път когато мога неговия палав правнук и сякаш говоря на него и баба ми, сякаш тя е пак тук и само не мога да я видя, но знам, че чрез него и тя  изпитва и споделя радостта му. Това сгрява сърцето ми.

Ивелина Колева