Мисля, че ако преди 5 години ме бяха накарали да дефинирам себе си с една дума, то това щеше да е – БЪРЗО. Винаги съм била бърза – бързо мисля, бързо говоря, бързо се храня, бързо вървя. Бързането се беше превърнало в моето житейско мото, с което мисля, че даже се гордеех. Не зная кога точно започнах да осъзнавам, че имам остра нужда да се забавя. Знам обаче, че бях шокирана колко непосилно се оказа това за мен. Опитвах да вървя бавно, но усещах как цялото ми тяло се напряга и започвах да залитам. Бавното говорене беше и все още е нещо, което ми коства неимоверно усилие. Опитът да дъвча всяка хапка по 99 пъти ме докара до пристъп на истерия. Чувствах се напълно пристрастена към бързането – във всички негови форми. И тогава осъзнах, че се нуждая от бърза помощ по бавност. И се обърнах към най-добрия учител за това - не друг, а сина ми.
Гледката на родител, който подръпва детето си за ръката, бързайки за някъде и за 184 път казва „Хайде дееееее“ е нещо, което и ние редовно практикуваме. Мисля, че думата „хайде“ трябва да бъде забранена за употреба. Това подканяне за насилствено набутване във чуждата времева рамка е дълбоко закодирано в повечето хора.
Помня сутрините ни с Дарко – аз закъсняваща за работа, а той протяжно излежаващ се на леглото и молещ да прочетем още една книжка. Тук е важно да уточня, че аз страдам от хронична психоза от закъснение и за мен е сериозен проблем да пристигна някъде дори 5 минутки след уречения час. Та можете да си представите стресът, който изживявахме всяка сутрин. „Хайде ставай, хайде измий си зъбите, хайде закусвай, хайде, хайде хайдеееееееееееееееееееееееееееее!“ Опитвах какви ли не стратегии за да се вместим в плана за сутринта, но те сякаш бяха обречени на вечен провал. Една сутрин отворих очи и си казах, че не мога повече да играя на тази игра. И реших да играя на играта „На мен не ми пука колко е часа“. Оказа се, че ми отне повече от година да я практикувам и още не мога да мина първото ниво. Но поне се научих да се наблюдавам отстрани в бързането си. И най-вече да наблюдавам него.
Синът ми напълно нехае за времето. Това, което го задвижва или го забавя е интересът. Ако върви по пътя и забележи някоя мравешка пътечка, може да прекара там колкото време му е интересно да наблюдава. Времето забавя своя ход. Ако в следващия момент се сети, че иска да яде сладолед може да зареже мравките и да тича по пътеката. Времето се ускорява. Нищо в неговото поведение не е функция на моето усещане за бързо и бавно. И така реших да започна да практикувам с него бавно ходене. Колкото и да закъснявам, когато вървим заедно нанякъде аз опитвам да вървя с неговото темпо. Колкото издържа.[[quote:0]]
В началото успявах едва няколко минути, вече съм напреднала и издържам и по половин час. Просто вървя и наблюдавам – себе си, него, света около нас. И знаете ли – установих колко неща има за виждане и забелязване. Неща, покрай които винаги съм притичвала. А сега умея да спра и да ги гледам – напълно безцелно. Да си тътря краката. Да спра и да поема дълбоко въздух, след което да издишам. Да се усмихна на човека, с когото се разминавам. Да зарея поглед. И днес за първи път чух Дарко да ми каже „Хайде, мамо, по-бързо“.
И така осъзнах, че обратно на логиката, в която сме напъхани, пътят навътре се изминава по-бързо, когато умеем да бъдем бавни.
