ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Без време или безвремие

Без време или безвремие

Photo by amirali beigi from Pexels

Не вярвах, че ще пиша по темата за промените вледствие на ковид. Бях взела назаем розовите очила на съпруга ми. Но напоследък са се поолющили и те. Правехме всичко възможно да запазим доколкото можем цели късове от предишния си живот. Включително и го боледувахме онзи втори ковид от есента на 2020. И пак така с очилата го преболедувахме. С вяра в родовия силен ген, с малки крачки напредвахме към оздравяването, тихо и ненатрапчиво. 

Но е факт, че каквито и части от живота преди това да спасявахме, срещите ни с външния свят намаляха, разговорите станаха повече виртуални и по-малко реални. И докато си мислех,че съм свалила съвсем леко нивото на бохемския ми дух, все повече си давам сметка, колко сме и съм променена. Всяка приятна среща лице-в-лице ми напомня за безброй неслучили се срещи. И преди нямахме много време – все бързаме, натискаме я педала на газта, я клаксона. Но като че ли вирусът ни даде още повече оправдания да нямаме време.

Нямаме време да си разкажем историите.

Да се оплачем или да се порадваме заедно. Нямаме време. Виждаме се рядко, маркираме теми, хвърляме обещания за срещи и после … нямаме време.

Животите ни протичат и изтичат с хора, които не сме избрали. Но за избраните нямаме време.

Животът изтича, докато успоредно с това не сме успяли да чуем историите на най-близките ни. Не сме им държали ръцете. Не сме ги гледали в очите. Не сме ги прегръщали докато се тресат  в прегръдката ни. Изпращали сме им емотикони: изплезени лица, весели лица, тъжни лица. Светът ни е страници, написани с емотикони.

Хванах ръцете на един възрастен човек. Възрастен с тремор. Тези ръце не бяха докосвани от години. Този допир го накара да се разплаче.

Емотиконите не могат да те разплачат.

Какъв свят?! Паралелен. Истински и неистински.

Тъгувам само за това, че имаме време, но не го намираме. И докато не го намираме изпускаме цели животи. Животи на близки, приятели и роднини.

Ние все бързаме. И нямаме време. Днес, още повече.

Всеки от нас е разказ и вярвам, че и аз съм. Най-първо съм човек. И после редувам от момиче до жена и може би най-много майка. По-късно на същия ден съм и съпруга, а на следващия съм производител – на текстове, мисли и други полезни дейности. Емоционален център на една малка фамилна група. Любител на четенето, анализа, тичането (вече двегодишно занимание за моя собствена изненада) и психолог...