Без задръжки

Често ми се иска да не живея в света на големите или по-скоро светът на големите да е прост и ясен, като този на малките. Не искам да знам какво е редно и какво не. Не желая да се кастрирам в унисон с изискванията на средата, просто защото така предполагат добре установените правила и норми. Желая да имам свободата да изразявам мнението си на глас, а не на ум и не искам това да се приема за невъзпитано и грубо. Съвсем съм далеч от мисълта да ругая и словоблудствам по цял ден, единственото ми желание е да бъдем свободни като малките деца. Светът на малките и чист и много прост. Лишен от всякаква пошлост и лицемерие, той окрилява със своята липса на всякакви ограничения. Всичко тук е възможно – да кажеш НЕ когато искаш, да се обърнеш, когато не желаеш да гледаш, да плачеш когато имаш нужда, да прегръщаш когато се нуждаеш от прегръдка, да обичаш, когато обичаш, да отхвърляш, когато не харесваш.
Разбира се, ние възрастните много бързо разрушаваме и стесняваме света на нашите малки дечица, издигайки всевъзможни бариери и стени, направлявайки и поучавайки.
Иска ми се да беше по-лесно и да се откажем от всички правила. Да си позволим да бъдем честни, прями и директни, но опасявам се - това не е възможно вече. Представете си какъв хаос би настъпил в момента, в който всички започнем да си казваме истината в очите. Ще можем ли да понесем тази неочаквана свобода или ще се скършим под тежестта на истината. Възможно ли е да се научим да живеем с истината за себе си и за околните? Има ли как да променим представите си за редно и нередно? Не е ли по-добре да свикнем с факта, че от истината не боли, стига да имаш уменията да я приемаш и разбираш.
Съжалявам, че живея в ерата на лицемерието, където то удобно се е настанило в ежедневието ни, прикриващо се зад общоприетите норми и правила за общуване.