Любов и други бедствия

Бог в мен

После минаха години. И аз забравих за Бог. Ужасно, но факт.

Бог в мен

Някога баба тайно е кръщавала всичките си внуци в църквата. Тъй като съм била най-малката й внучка и не съм била при нея на отглеждане, мен не е успяла да кръсти. Моето кръщение в православната християнска вяра се осъществи много години по-късно, по моя воля и желание, а кръстник ми стана любимият ми приятел Сашето. Това се случи под напора и на други обстоятелства, тъй като аз самата трябваше да ставам кръстница на Ясен. Той сега е симпатичен млад мъж, а тогава беше мъничко детенце.

Моето встъпване в лоното на християнската православна църква не доведе до кой знае какви трансформации. Много добре помня, че три пъти се отрекох от Лукавия, и това беше наистина с чисто сърце и пълно осъзнаване, че се отричам от злото в света и себе си. За злото в света – то беше някак  ясно – кой го иска, кой го приема. Злото в света съществуваше обективно, извън мен и да се отрека от него не беше трудно. По-сложно беше отричането от злото в мен, защото не можех да го видя, никой не си беше направил труда да ми го обобщи в един списък и аз да го прочета и осъзная. Така че прескочих тази част и направо потърсих Бог. Заоглеждах се за него. Битовият Бог, по нашенски одомашен и фолклорно опитомен, не беше точно „моят човек“.  Високият Бог, тема за много европейски философи от 19 и 20 век, не беше автентично разпознаваем за мен, беше твърде интелектуален и дистанциран . Достигнах до идеята, че Бог трябва да е някъде в мен и нещата около мен, не в оскъдните ни празнични ритуали, нито в сложните интелектуални представи. Но къде точно?… Този мой Бог много ме респектираше и не знаех как да започна да го разбирам и чувствам.

После минаха години. И аз забравих за Бог. Ужасно, но факт.

После Бог пак се появи. Кой беше моментът, когато това започна постепенно да се случва? Не знам, но, да, Бог започна да присъства постепенно. Не изведнъж, не като гръм от ясно небе. Все едно аз съм някакъв съд и той започва да изпълва обема на този съд. Да се сгъстява, да създава смисъл, да променя реалността. Не съм много сигурна, но мисля, че това съвпадна с онзи период от живота ми преди няколко години, когато осъзнах и си казах „Искам да се променя“. [[quote:0]]Определено не си казах „Искам Бог да дойде при мен“, определено нямах някакви молитви, които да отправям към някаква Висша същност в някаква Висша неопределима реалност. Не. Мисля, че истинското автентично начало на Бог в мен настъпи с моето осъзнаване, че животът, че смисълът, че любовта, красотата, творчеството се случват СЕГА. Че нямат отношение към вчера или към утре, а единствено към сегашния момент. Това разшири неимоверно границите на моята реалност, защото на практика всички потенциални избори бяха около мен и аз можех да избирам.

Ако изборът на човек започне да има по-малко общо с материалната част на света, а повече с духовната, то това е работа на Бог. Но не онзи от неизвестната Висша реалност, а именно от Висшата реалност вътре в мен. Да, аз имам Висша реалност, ти също имаш Висша реалност. Само трябва да възстановим връзката си с нея. Защото някога сме я имали, а после сме я загубили. И може би това е първородния ни грях. За моята връзка с Бог мога да кажа още много, много неща, но постепенно.

Живейте щастливо! Обичам ви!

 

Още текстове от Мария Гюрова можете да прочетете тук