Ето една изумителна мисъл, част от изумително слово на Свами Сатянанда, което преведох наскоро:
„Ти си център. Ти не си периферия. Центърът си ти. Вселената е периферия.“
Откъде да знам, че това е истина? Просто няма начин да не е, след като е изречена от човек, чието име е Истина.
Май се случва да съм център, а не периферия:
- Когато правя нещата по възможно най-добрия начин, без да се интересувам как това ще ме облагодетелства.
- Когато чувам вятъра – студен или топъл – и го оставям да мине през мен, довличайки сякаш чужди спомени, мисли, искри, но все пак знам, че те са мои.
- Когато правя супа от зеленчуци и оставям през сетивата ми да премина техният характер – цвят, форма, текстура, мирис, твърдост.
- Когато виждам във фигурата на съпругата на един човек архетипна статуя на богиня от слонова кост, така красива, крехка, нетрайна и вечна.
- Когато оставям хоризонта над града да дойде до мен и в мен, докато работя на шестия етаж за страхотна компания със страхотни хора.
- Когато си позволявам да се отдръпна от всичко и да наблюдавам като чужд човек, дори и себе си.
- Когато слушам, когато слушам внимателно.
- Когато позволявам стъпките ми да пътуват напред – една, после следваща, свързвайки невидими нишки в пътешествие и строящи пътешествието като катедрала.
[[more]]Когато човек е осъзнат, той наистина е центърът. Тогава обаче той не мисли дали е център или не, дори не му хрумва.
Друга игра е, когато в центъра се намества Егото. Тогава човек става его-центричен, позволява на Егото си да обземе неговата същност. И в тази игра попадаме доста често. Тогава обаче ставаме периферия на самите себе си.
Толкова ли е просто? Може би да.
А тук единият чете, а другият мисли.
Още текстове от Мария Гюрова можете да прочетете тук.
