ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Четири сезона тъга: Есен

Четири сезона тъга: Есен

Тъгата наесен за градския човек е нещо априорно, поне аз мисля така. Той не брои пилците, не събира урожай, не отпива от младото вино, напротив. Сякаш след невнимателно отваряне на скрина, приютил топлите дрехи и аксесоари, върху му са се изсипали всевъзможни позабравени отговорности, главно под формата на сметки и задължения.

Шумата се трупа като пропаднали планове и несбъднати мечти и, ако не внимаваш, може да се подхлъзнеш в самосъжалението и да паднеш, натъртвайки себелюбието си.
Работният ден си е все така осем часа, но астрономическият намалява. Настъпва един странен период, в който излизаш по тъмно и се прибираш пак в мрак, а в светлата част си зает. Нямаш желания и дори не можеш да дефинираш ясно за какво точно ти се свива сърцето от мъка. Събуждаш се трудно и не ти се иска да отвориш очи и да се измъкнеш изпод завивките. Рутинните сутрешни ритуали ти изглеждат твърде сложни и се оплиташ в мудни движения. Дрехите ти изглеждат отчаяни и никога не можеш да уцелиш подходящия набор от тях – или си се навлякъл твърде много и ти е топло, или обратното.

Вземаш чадър и през цялото време той ти се пречка, защото не капва и капка, а когато си уверен, че няма да вали, се прибираш прогизнал до кости. Градът погрознява и става враждебен. Тротоарните плочки са като прикрити в засада неприятели, които, ако не те спънат и не ти изкълчат глезена, ще те изплискат с мръсна вода. Струва ти се, че повечето дървета по улиците са изсъхнали, изсечени, че има много бездомни хора и животни и никой не се интересува от нищо, дори от себе си... Със своята крехка мимолетност красотата на листата по дърветата, обагрени в цветове, огрени от есенното слънце, е като последната усмивка на скъп човек, който си отива. Всеки падащ лист е като камък, затрупващ смеха ти. Шумата се трупа като пропаднали планове и несбъднати мечти и, ако не внимаваш, може да се подхлъзнеш в самосъжалението и да паднеш, натъртвайки себелюбието си. Трудно е да обичаш себе си, камо ли да си влюбен. Красивите сгради се рушат, а новите строежи са без индивидуалност и грозни, изгризали са всяко свободно пространство. Мислите и чувствата ти се лутат в мъглата и, кашляйки, се борят за въздух. Няма надежда. Есен е, а след нея идва Зимата. Не просто тъга, а отчаяние...

Де юре Селина Йонкова е зрял човек с деца и внуци, забележително умни и красиви при това! Ако някой оспорва това твърдение, е готова да води пунически войни. Желае им от цялото си сърце да са щастливи и никак не обича да се намесва в живота им, защото смята, че големите хора трябва да са самостоятелни. Затова и не обича да й казват кое и как се прави. Дори да прави грешки, те са си нейни и някои о...