Не знам дали на някого му е направило впечатление, че тъгуваме по различен начин според сезона. Смехът и щастието също имат различен вкус, но това е друга история, която няма място в тази, разказваща за пролетния аромат на меланхолията.
Когато напролет небето посивее и дъждът започне да свири по клавишите на листата, аз оглеждам оределите си вече топли дрехи и ми е някак крехко, хладно. Сякаш дори сънищата ми са резервирани към мен самата и ме предупреждават, че лекомислено съм избързала с разлистването, с изваждането на цветните рокли и обувки, с излизането на по питие в градината. Прибирам пълните с дъждовна вода забравени чаши от кафе и с въздишка се отказвам от пролетния коктейл. [[quote:0]] Всяко цвете, всяко дръвче, срещнато по пътя, ме нажалява, страхувам се, че ще измръзне и лятната сладост няма да има плодове, в които да се събира за есента. Мирисът на момините сълзи е сякаш измит, а минувачите, навели глави и внимаващи за локви, пропускат люляковата омая и красивите свещници на кестените. Утрото е счупено, а денят отказва да излезе на светло, елегантно сиво е.
Поглеждам в себе си - дълга павирана улица, водеща към хол с роял, върху който съм оставила затворени желанията си да съм общителна, да приемам и да давам. Поставила съм партитурата на отдалечеността, на погледа отстрани, на хладната тъга, която от време на време е необходима на всички ни. Картина и усещане, припомнящи ни за онези мокри стълбища, по които слизаме най-неочаквано, дори когато е изглеждало, че всичко цъфти жизнерадостно и става все по-топло, уютно, възможно...
