Днес презентирах пред пълна зала с хора. Минутки преди началото, вече окабелена с микрофон, усетих как стомахът ми се сви и нещо стисна гърлото ми. Притеснявах се. А си мислех, че отдавна съм спряла да се шашкам да застана пред много хора. Спомних си обаче, че тази „сценична треска“ всъщност ме прихващаше всеки път. Това, което правех досега, беше да стисна зъби, да мобилизирам ума си и да се хвърля в „каквото ще да става“. Този път обаче ми стана интересно да разбера защо се случва това и да го изживея. Да си позволя да ме е страх и вместо да стисна зъби, да остана в това чувство за стягане. Започнах да си задавам въпроси. От какво се притеснявам? Кое ме тревожи? Темата, по която ще говоря, ми е на сърце, не я представям за първи път, знам добре какво искам да кажа. Хората, дошли да ме слушат, са позитивни и усмихнати. Дори съм се нагласила и изглеждам добре...[[quote:0]]Бучката обаче не си отиваше. Окей, си казах – страх ме. Ама от какво? И тогава отговорът дойде: страх ме да не се изложа! Много ме е страх да не се изложа! Ужасно ме е страх да не се изложа. Ама откъде дойде това? И какво значи да се изложа?... Успях да се усмихна на това прозрение, да си поема дълбоко дъх, да се прибера за няколко секунди в себе си и да стана и да направя презентация спокойно и уверено.
Всичко мина добре, но по пътя към вкъщи се замислих, че този рефрен „да не се изложа“ е нещо много съществено за мен. Прикрит и несъзнаван е присъствал в почти всяка част от живота ми, управлявал е преживяванията ми и не ми е давал мира. И най-лошото – това е било онова блокиращо негативно убеждение, което е ошамарило не една моя мечта и е наблъскало обратно в мен куп незадоволени потребности. „Ама къде ще танцуваш на тия години?! Ще изглеждаш смешно и ще се изложиш! Я се виж на какво приличаш – пълна излагация е да танцуваш пред хора! Излагаш се с твоето писане, за нищо не става! Ще се изложиш, ако не знаеш, ако не можеш да направиш нещо. Ще се изложиш, ако не се справиш както се очаква от теб. Ще се изложиш, ако не отговаряш на чуждите очаквания. Ще се изложиш...“ – крещи един глас вътре в мен.
А какво всъщност стои зад това? Една дълбока неувереност, че имам право да опитвам и да не успея. Един приклещваш всеки порив страх, че няма да съм успешна в очите на другите. Една постоянна нужда да получа добра оценка от другите. Пак другите – тези толкова важни „други“...
Това идва от детството. Защото някой някога тогава в желанието си да не се разочаровам се е опитал да ме предпази, като ме предупреди, че другите може и да не харесат това, което правя. Че може и да не отговоря на очакванията им. И в мен се е вселила мисълта, че най-важно е да не съм под очакваното от другите ниво. Че е по-добре да не опитам, отколкото да не се представя на това ниво. Че е по-добре да спра да следвам мечтите си, отколкото да се изложа...[[more]]Обещавам си, че ще внимавам да не предпазвам сина си от разочарования, а да му казвам (и показвам), че е важно да опитва да живее мечтите си. И че ако се изложи в очите на другите, то това е само тяхната гледна точка. А за него остава полетът на крилете на мечтата му. И няма значение къде ще го отведе тя – важното е, че ще е летял с нея.
Какво ще правя с това си осъзнаване? Ами ще взема да се изложа някъде, за да се убедя, че не е толкова страшно! Ще взема да се срещна с този мой страх и напук на него да опитам най-лудите си мечти!
