Днес ставам на 37. Има нещо особено в рождените дни. Ама не това баналното, че тогава преосмисляме докъде сме стигнали и т.н., тип новогодишни равносметки и списъци с обещания. Около рождените ми дни винаги имам усещането, че нещо се случва, енергията се размества, отварят се портали. Сигурно звуча налудничаво. Или пък не… Може би пък има учения, които потвърждават усещанията ми. Но не това е важното! Исках да кажа, че около датата ми на раждане сякаш ме завърта някакъв стремглав Поток от чувства, емоции, интуиция, прозрения, мечтания. И хем са силни по интензитет, хем идват леко, някак вълшебно. Та така и тази година…
Нещо се промени в живота ми. Хем напоследък като част от процес, хем стана някак изведнъж. Освен че чисто фактологично се случиха промени, говоря за една промяна на собствените ми нагласи, която промени цветовете, мириса, вкуса на живота. [[quote:0]] Последните години преминах през дълъг процес на лично осъзнаване и в един момент съзрях себе си в огледалото на живота. И образът ми там се мъдреше зачеркнат от един голям надпис "НЯМАМ"!
Цял живот съм живяла от позицията на "Нямам". Все нямам – време, пари, любов, грижа… Нямам възможност, нямам знания, нямам… Нямам достатъчно от нищо! "Нямам" е първосигналният отговор на психиката ми на всеки въпрос, който животът отправя към мен.
"Искаш ли нова работа?" Нямам смелост.
"Искаш ли този проект?" Нямам време.
"Искаш ли това приключение?" Нямам пари.
"Искаш ли да реализираш това начинание?" Нямам достатъчно знания.
И още, и още нямания…
Никога нямам достатъчно. И винаги искам още. И още. И още. И така се въртя като морско свинче в колелото на постоянното правене, а отвсякъде звучи натрапчива мелодия "нямам, нямам, нямам, тарарам, нямам, нямам, нямам, бимбамбум".
Та приседнах си аз на любимото ми място до потока и взех да бърникам из себе си, чудейки се откъде идва това нямане. Не е от съзнателния ми живот, защото съдбата ми никога не ме е ощетявала, никога не съм преживявала какво е да нямаш. Истински да нямаш. Винаги съм имала достатъчно и предостатъчно. И си мислех за онези така богати душевно хора, които в абсолютния недоимък на средства, на здраве, на възможности, на грижа и близки, се изживяват имащи. Като ги попиташ от какво имат нужда, те казват "От нищо, имам си всичко". И точно това виждаш в очите ми. Богатство! Какво им дава това усещане? Смирение ли е? Вяра ли? Мъдрост? Каквото и да е, аз и това нямам!
Не намерих отговора на този въпрос. Но дълго го въртях из съзнанието си. И нещо в мен взе, че се разбълбука, занамества. И сякаш някой смени лентата на филма! И започна нова прожекция. Ей така, неусетно. [[quote:1]] Изведнъж започнах да забелязвам изобилието в живота си! Грамадно, преливащо изобилие. Къде се бе крило досега, така и не разбрах… Не просто достатъчно, а изобилно!
Осъзнах живота си толкова пълен – с любовта на мъжа ми и сина ми, на майка ми, на моите близки, с прекрасните приятели, с учителите в живота ми, с възможностите, които имам, със способностите, които са ми дадени, с невероятните "случайности", които ме отвеждат на приказни места, събират ме със специални хора. Живот, изобилен на здраве, красота, мечти, игра, смях. Моят живот! Пълен с имане! И ме заля Благодарност!…
Но в "имането" не зачеркнах загубите, не проклех болките, напротив. Приседнах до спомена за тях. И дойде благодарността. Да, благодарих и за тях! Защото изобилието на трудности и болки също е било, но в отстоянието на времето и щом изоставих позицията на жертва, осъзнах как във всеки един тежък момент в живота ми е проблясвало нещо добро, покълвало е от семенцето на болката ново дърво, което ми е давало корени, сила и живот. Именно преживяването в трудните моменти е направило живота ми изобилен на добри такива.
И сякаш светът стана различен само като осъзнах нагласата си да нямам и я подмених (в повечето моменти) с усещането за изобилие.
И не, че преди чашата е била наполовина празна, а сега е наполовина пълна. Днес просто съм благодарна за глътките живот в тази чаша. И това ме прави по-щастлива! Днес имам, просто имам… ИЗОБИЛЕН ЖИВОТ!
Деница е като босо хлапе с раничка на гърба, поело по една криволичеща пътечка навътре към себе си. Пътеката е доста непроходима на места - обрасла в храсталаци от обществени норми и чужди очаквания, с бодливи, трънливи истории от детството, дерета, пълни със страхове и неизказани думи. Понякога й се струва, че е намерила вярната пътека и крачи уверено, след това се случва да падне мъгла и да се почувства изгубена. Но колкото и да е трудно и болезнено, тя знае, че това е нейният личен път към собственото й осъзнаване. Държи душата си отворена, за да вижда красивите гледки, да се наслаждава на хармонията, да усеща дъжда. А в раничката си носи своята любов, няколко хапки оптимизъм и глътка вдъхновение.
Деница е и майка. И именно синът й е причината тя да тръгне на пътешествие из дебрите на душата си. Защото вярва, че, за да порасне едно дете свободно и щастливо, родителите му също трябва да бъдат такива. Посветила е част от сърцето и времето си на каузата за родителските кооперативи и демократичното образование.
Деница още е автор на детска книга, обича танца и учи психотелесна психотерапия. С всичко за и от нея можете да се запознаете в Потока.
