Днес видях снимка на една италианка, която се жени за... себе си. Усмихната, в бяла рокля, и реже торта. Върху тортата се е разположила пак само тя, без несъществуващия жених, от захар. По-тъжна гледка отдавна не бях виждала може би от снимката на български естрадни дейци в компанията на голямата глава на Филип Киркоров. 

Докъде стигаме в опитите да си докажем, че нямаме никаква нужда от мъж до себе си?

Не знам, аз много не разбирам от успешни връзки, то е ясно, но съм сигурна в едно – ако си толкова добре сам със себе си, идеята за сватба изобщо не ти минава през главата. Едно е да си сам и да си ок с този факт, друго е да подчертаваш самотата си в бяла рокля, по принцип – символ на непорочната същност на младоженката и предоставянето й в ръцете на нейния бъдещ съпруг.

Кому е нужно това? Докъде стигаме в опитите да си докажем, че нямаме никаква нужда от мъж до себе си? Все едно мъж да се снима със секс кукла до себе си по време на ваканция. Пълно поражение, това е то. Не е ли крайно време да приемем, че ние като жени, и ние като мъже, изобщо ние като хора имаме нужда от някой до себе си? Може би не задължително от сватба, бяла рокля и фигурки от захар, но от човек от плът и кръв, който поне за малко да ни избави от идеята за самотата, която така или иначе ни следва през целия ни живот.

Този някой може да е от различен пол, на различна възраст, може да не може да се яви с нас под ръка, може да не е симпатичен на приятелките ни, може да е пълен простак, да има коремче, да не си събува чорапите по време на секс. Но в крайна сметка е за предпочитане пред сватба със себе си, нали? И е за предпочитане да си признаем едно – ние не можем да живеем сами. Толкова.