ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Да си сама на 33, не е толкова страшно

Да си сама на 33, не е толкова страшно

Снимка: Pexels

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Пиша това броени дни преди да навърша 34. Статус: необвързана, живееща с куче – мопс, и с работа, която винаги съм обичала – да пиша.

Когато бях на 10 години, мислех, че на 25 ще имам всичко - мечтаната работа (винаги съм искала да се занимавам с журналистика), семейство и поне едно дете. Когато си на 10 години, 25 ти изглеждат недостижими, желани и съвършени. Съвършени за сбъдване на мечти. Съвършени за живот. По калъп. Онзи, който родителите ни чертаеха тайно и искаха от нас да бъдем съвършени. Но ние бяхме децата на прехода. Нямаше как да бъдем съвършени. Усещахме волята на родителите си, борбата им и после... примирението им. Живот по калъп. По начертание. Живот, в който ние, децата, бяхме целият свят. Живот, в който ние трябваше да сбъдваме техните мечти.

Ние нямахме смартфони, нямахме Facebook и Instagram. Ние имахме себе си. Ние рисувахме игрите, на които играехме. Ние пишехме света, в който искахме да живеем. Катерехме се по дървета, крадяхме череши от чужди дворове и удряхме шамари на онзи, когото харесвахме. Не пишехме статуси. Те бяха в очите ни, когато закъснявахме. Те бяха в руменината по бузите, когато бяхме щастливи. Те бяха по ръцете ни със следи от тебешир, когато триехме дъските си. Така пораснахме. Без статуси. Така искахме и да живеем.

Когато бях на 25, работех това, което винаги съм искала. Имах колеги, за които дори не съм и подозирала, че могат да се превърнат не само в мои учители, но и в най-добрите ми приятели. Имах любов. Живеех с човек, в който на 22 години се влюбих. Мислех, че имах всичко. Но... годините не бяха това, което очакванията искаха. Промениха се. Замълчаха. И само минаваха. На бърз каданс.

На 33 нямах нито мъж до себе си, нито работата, която обожавах или не по начина, по който си представях, че трябва да се случва. На 33 бях сама, навлизаща в нови води, опознаваща нови среди. С гнева, който носи самотното момиче, с усещането, че е на 33, а е в началото на кариера, която дори не е нейната. „Промяна“, това беше думата, която ме крепеше и си казвах, че е за добро, че е път, който е трябвало да открия, да последвам. И го поех този път и се върнах към онези 20, в които сякаш току-що започвах, лутах се и търсех своето място, своите хора. Аз, която на 25 имаше всичко, а на 33 нямаше нищо.

Не съм от вярващите, особено в символичността на тези 33, но годината, в която трябваше да бъда с тях, да ги усещам, да нося тежестта им или да се понеса по лекотата им, беше една от преломните в живота ми. Паднах, сринах се, но някак успях да се събера и да се вдигна, да взема крайни решения, за да бъда щастлива. Да опитам да бъда щастлива. Малко по малко, стъпка по стъпка.

Претеглих годините, сравних ги, изравних ги, наместих ги и започнах да се ценя, да се обичам и да поставям себе си на първо място. И толкова лесно звучи, но толкова трудно се постига. Особено на 33. Особено, когато живееш с усещането, че целият цвят се е сринал, че не е твоят, че го няма, че любовта я няма. Когато започваш отначало. Когато повечето ти приятелки вече имат семейство и поне едно дете, а ти нямаш нищо.

Но да ви кажа от опит – да си сама на 33 не е толкова страшно. Особено ако се научиш да се обичаш, да се цениш и уважаваш. Да, клишето е, че ако ти го направиш, и другите ще го направят, но не очаквайте от хората толкова много. Както ми сподели Сантра  наскоро – „научих се да не очаквам много от хората“. Това е едно от основните неща, с които трябва да свикнем, ако искаме да бъдем щастливи. На никого не му пука толкова за нас. Ние сме си. Сами, с нашите си преживявания. Сами с нашите стари 25 и новите 33. Клише. 

Щастието е в нас, любовта е в нас, в нашите 33 и във всичките 33 начина да се учим на това щастие. Когато едно малко куче ни посреща на вратата с големите си влажни очи, изпълнени с любов, когато същото това куче "мърка" в краката ни, докато сме се сгушили на дивана под мекото одеало с чаша вино в ръка, когато работата ни зависи от собствения ни ритъм на живот, когато можем по всяко време да сложим тишърт и дънки и да тръгнем към любимия си клуб, защото там ще свирят нови и интересни музиканти и ще пием коктейли с любимите си момичета или когато неделният брънч с приятелки се превръща в един безкраен празник. Сякаш Хемингуей ни гледа отстрани, отхапвайки франзела и отпивайки вино, седнал там, на брега на Сена, с полуироничната си усмивка. На 33 може да си сама на този бряг, на тази Сена, и да ти е толкова романтично, че не усещаш, че си „сингъл“ и липсата да има някой друг там до теб, на тази Сена, в този Париж. Но споделеността липсва. И любовта. И няма да я отричам. Ще вярвам, че е там, зад ъгъла и няма да ми е нужен Tinder, за да я намеря.... Дано!

 

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...