Любов и други бедствия

Да си върнем изгубеното време

Когато бях дете майка ми всяка година приготвяше празнична новогодишна торта. По специална рецепта. С тъмен и светъл блат, с маслен и млечен крем, с натрошени целувки и печени орехи, с портокалови корички и сироп с ликьор. Подбираше внимателно продуктите. Яйцата трябваше да са пресни, маслото с добро качество, целувките прясно изпечени. Отделяше цял един ден за печенето и сиропирането на блатовете и втори – за кремовете и сглобяването на тортата. 

Да си върнем изгубеното време
Когато бях дете майка ми всяка година приготвяше празнична новогодишна торта. По специална рецепта. С тъмен и светъл блат, с маслен и млечен крем, с натрошени целувки и печени орехи, с портокалови корички и сироп с ликьор. Подбираше внимателно продуктите. Яйцата трябваше да са пресни, маслото с добро качество, целувките прясно изпечени. Отделяше цял един ден за печенето и сиропирането на блатовете и втори – за кремовете и сглобяването на тортата. 
Цялта къща замирисваше на целувки и портокалови корички. И до днес миризмата на пресни декемврийски портокали ми напомня за тази торта.
В онези дни се суетях около майка ми и особено около остатъците в купите с крем и в същото време си мислех, че когато порастна няма да съм от тези домакини, които губят два дни за приготвянето на една торта. Мечтаех да имам вълнуваща професия, да съм заета, да пътувам, да нося високи токчета  и да стоя далече от кухнята. В детския ми мозък, вече промит от феминистки идеи, домакинската работа означаваше пълна загуба на време.
Днес, доста години по-късно, имам вълнуваща професия, даже две, пътувам, програмата ми е заета за седмици напред...и нещо все ме тегли обратно към кухнята. Към тайнствените аромати, към шепота на подправките, към алхимията на сътворението.
Обичам моментите, когато след  изтощителен ден, затварям вратата след себе си, изритвам високите токчета в дъното на коридора и се потапям в приемащата атмосфера на кухнята. Постепенно пространството се изпълва с нежно цвърчене или развълнувано бълбукане, от котлона се надига пара като приказна мъгла, въздухът натежава от сплетени в страстна прегръдка риган и салвия, канела и кардамом или индийско орехче и ванилия. Времето спира и забързаният ритъм на ежедневието се укротява в ритмичното звънене на саханчето.
Рядко използвам рецепти. Имам бегла предварителна идея какво ще приготвям, просто отварям шкафа с подправки и оставям сетивата ми да ме водят. Тогава в мен се събужда свещената жена, пазителката на тайни и ритуали, познавачката на билки, лечителката, шаманката, събирачката на кости, даващата живот, онази, която разговаря с камъните и гадае по сенките на луната. Онази архетипна жена, която носи в себе си всяка от нас, защото тя е част от нашата Х хромозома, от общата ни родова памет. Същата онази жена, от която ние модерните момичета от последните поколения публично се отрекохме, когато решихме да станем повече мъже от мъжете, да се сървноваваме с тях в собствената им игра и да заменим свещеното сътворение (женското) с автоматично производство (мъжкото).
Но архетипната жена все още живее в нас, тече във вените ни, предава се през пъпната връв от майка на дъщеря заедно с натрупаните с хилядолетия знания и мъдрост. А кухнята е един от онези свещени топоси, в който с ритуала на приготвяне на храна можем да я събудим и да се върнем към себе си.
Като дете мислех, че готвенето е загуба на време. Днес вярвамна Лаура Ескивел, която казва, че в кухнята няма изгубено време, там се връща изгубеното време. А бих добавила -  и изгубената женственост. И изгубеното вълшебство.
Ние, съвременните жени, амазонките с високи токчета, мъжките момичета, трудно ще се превърнем отново в домакини. Трудно ще се откажем от сегашния си начин на живот. Може би не е и нужно. Но е нужно да съхраним нашата женска същност, да запазим корена на свещенната женственост, космичния ни корен. Нужно е да опазим инстинктите, сетивата си, ритуалите си и да ги предадем на дъщерите си. Нужно е отново да запалим огъня в кухнята, но да го направим съзнателно, с чувството, че свещенодействаме, а не че вършим досадна домакинска работа. 
Затова можем поне веднъж в годината да отделим 2 дни, за да приготвим торта за семейството си. Или 2 вечери в седмицата, за да сготвим топла вечеря и да влеем собствената си енергия в храната. Не няма да спестите време с готова торта или замръзена, притоплена в микровълнова печка, вечеря. Защото в кухнята няма загубено време – там се връща изгубеното време.