Любов и други бедствия

Да срещнеш себе си

И така започна най-страшната борба – да доказвам, че съм и че мога. Започна едно препускане през годините, в които трябваше да стана голяма, независима и да имам много лъскави покупки, които да нареждам на дивана.

Да срещнеш себе си

Не знам точно кога и как съм загубила тази най-важна връзка. Кога съм спряла да се обръщам към своята душа, за да я попитам от какво има нужда…

Всичко започна тогава, в моите крехки години, когато моето семейство пося лошите семена на мнението "не-си-достатъчно добра, красива, умна…" И така започна най-страшната борба – да доказвам, че съм и че мога. Започна едно препускане през годините, в които трябваше да стана голяма, независима и да имам много лъскави покупки, които да нареждам на дивана.
Помня как един ден, седейки на пода в стаята си обещах – ще бъда усмихната, заобиколена с много приятели и никога сама! И това беше най-голямата заблуда, в която живеех години наред. Вярвах, че съм борец, че строя къща със здрави основи, но се оказа, че майсторът е поставил шапка в комина и всичко потъна в сажди - черни и тъжни.
[[quote:0]]И така в най-тежките моменти се чувствах сама. В останалото време – уж със здраво семейство, уж с много приятели, уж с много мъжко внимание, но на практика друг избираше дрехите ми, пътя ми и друг ми казваше коя трябва да бъда, за да съм добра. Мъжете, които идваха, си тръгваха бързо, защотото нямаха смелостта до опознаят обърканата ми същност, скрита зад голямата фалшива усмивка.

Даде ли ми някой възможността да питам, да търся и да открия коя искам да бъда? Да имам право на избор и свобода, да имам право да бъда себе си? Да се вслушвам в инстинктите си? Да избирам какво да обличам, какъв цвят да е косата ми, какво да е настроението ми? Научиха ме, че всичко си има цена. И че ако не се научиш да работиш, няма да бъдеш никой. Научиха ме да търся пътя, когато такъв не се вижда само и само и само да докажа, че мога!

Звучи доста вдъхновяващо, но уви не е… Защото в тази борба и търсене не ти остава време да вникнеш в детайлите и да откриеш същността. Да откриеш миризмите и вкусовете, които те карат да дишаш и да се усмихваш със сърцето си.
[[more]]И така – един ден се събудих на 32. И не знаех коя съм. Жена или дете? Не знаех дали мога да обичам, не знаех как точно се обича. Не знаех кога и къде да тръгна. Но по-сложното дойде с това, че вече не бях сама. Имах син, които има нужда да получи внимание, топлина, нежност и подкрепа от своята майка. Който има свои въпроси и чака търпеливо отговорите от мен… Дали мога да се справя с това? Дали мога да дам нещо, което на мен не ми е било дадено?

Как бих могла да обичам истински и дълбоко, когато не познавам и обичам себе си?

Тогава се появи светлина, сламка и аз, както винаги до сега, намерих път за следващо бягство. Но се оказа не път, а шанс. Човекът, когото срещнах, не ми подаде ръка, а застана до мен и ми помогна да сваля розовите очила и да сложа тези с подходящия диоптър, за да мога добре да видя реалността. Да видя добре, че не е важно къде живееш, а е важно дали живееш със собствената си душа.

Дали сега ще мога да вървя по пътя на живота си смело и с вдигната глава, с дете, което безумно обичам и да го науча да живее свободно и да обича себе си? И така стигнах дотук – че преди всичко имам голяма нужда от себе си. Не е страшно, но е ужасно трудно. След всичките години самота да откриеш, че най–важният човек за себе си си самият ти…