ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Данчо Готиния

Данчо Готиния

Но сега по същество. Защо, ще ме попитате, казвам, че знам как става това с влюбването. Ами защото, за да се получи, се иска да се настроиш, да се отпуснеш… да не ги мислиш толкоз нещата. Дет' се вика, има си механизъм - отпускаш мускулатурата, затваряш очи и почваш да си редиш картини. Какво искаш да ти се случи с тоя човек, как да ти се случи, къде, кога… и т.н. Оставяш мозъка да щрака, щрака, навързват се картините, стават като на филм и почва да ти става топло, ама не просто топло, а горещи вълни те заливат. Започват тогава конвулсиите, мускулите ти потрепват един след друг, все едно всеки играе ръченица, ама в различен такт. И накрая ти става светло, светлее ти пред затворените очи, усещаш се цялата една бяла, светеща като икона почти… Ей тогава, в този момент, си посрещнала любовта, приела си я, влюбена си вече и можеш да се наслаждаваш…

Та викам си, тоя Данчо не е за мен, много ми е готин. Някак си не заслужавам такова момче.
Обаче аз така и не приложих този най-прост механизъм с Данчо. Стегнах се, спрях се, глътнах гипса, дет' се вика, и край… Защо ли? Ами защото, викам си, много готин тоя Данчо, бе! Хубавец, умен, студент, пък и работлив… Като ми е разказвал за университета, за лекциите, дето ходи, ми то там му се навъртат едни засукани каки, направени, отракани, с възможности, с положение. Никоя почти не работела, бащите им плащали, те да са спокойни и да си гледат образованието. Гледат го образованието, ама си гледат и маникюра, и прическата, и дрехите… Та викам си, тоя Данчо не е за мен, много ми е готин. Някак си не заслужавам такова момче. Ще вземе да се залюби с някоя студентка, да ми се големее нещо, аз ще се чудя и мая какво да правя… Не, не, не ми трябва. И от ден на ден взех да се отдръпвам, да не е така изведнъж, нали… И така и си ми остана Данчо Готиния… А заслужаваше момчето, заслужаваше да се влюбя в него, пък било то и несподелено.

А пък аз после изкарах един курс за маникюристка и сега вече не работя на смени. Работя си от 9 до 6 в един салон за красота и много ми харесва - подредено, чисто, направено… А и работата отръки ми идва - клиентките доволни, аз доволна. И да ви се похваля сега, бебенце ще имам, момиченце. В шестия месец съм вече, много се радвам и дано всичко е наред. Име не съм ѝ измислила още, но, като порасне, живот и здраве, ще ѝ разкажа и на нея тая история, за Данчо. Ще ѝ кажа: маме, ти си ми най-скъпата, най-хубавата и най-умната. Ама най-важното, да знаеш, маме, ти си най-достойна и не седиш под никого. Затова тоя, дето си мислиш, че не те заслужава - не ми обяснявай, че няма такъв, разбирам ги аз нещата - та тоя хич не е толкова готин, колкото си въобразяваш. Може и да е свястно момчето, нека да е свястно, но въпросът е друг! Дали той заслужава теб - моето най-прекрасно момиче… Разбираш ли ме - дали той теб заслужава? А не обратното. Обичай, маме, влюбвай се, но помни какъв е въпросът!

Така ще ѝ кажа, да знае детето! Нека обича, нека се влюбва и разлюбва.

 

Весела Учкунова-Даскалова е основателка на блога "Тънки лилави токчета". На 27 г. е, инженер по образование, има близначки на 2 години и половина. Семейството й е най-ценният подарък, който е получила от живота. Иначе е най-обикновено момиче, заобиколено от зрели, сериозни човеци, които се занимават със зрели, сериозни неща. Обича силно кафе, хубаво вино и ванилов сладолед. Много мечтае, малко пише. Първоначално – в един голям кожен тефтер, скрит от света. След като ражда момиченцата си, решава, че е време съдържанието на тефтера да стигне поне до близки и приятели, а някой ден и до дъщерите й. Така се появява блогът.

 

Според нея тя е най-обикновено момиче, което обича красивите думи, силното кафе и хубавото вино. Надява се текстовете ѝ да вълнуват, да предизвикват, а някой ден да са „машина на времето”, чрез която дъщерите ѝ да се докоснат до нейните отминали сърдечни размирици.