Любов и други бедствия

Депресията цъфти във времена на егоисти

Един за всички, всички за един

Депресията цъфти във времена на егоисти

Живеем в интересни времена. Досущ като в книга на Тери Пратчет, това твърде често звучи като проклятие. Защото колкото и много възможности да дава съвременният свят, толкова много и ни отнема – тихо, почти неусетно, докато прашинките в животомерите ни отлитат и се разпиляват в безкрая. Наскоро четох една статистика за депресията – как в момента страдащите от нея са няколко пъти повече от тези преди десетина години, как към 2030 г. това ще е вторият фактор за смъртност на населението и как редица условия от модерния начин на живот в ХХI век оказват смазващо влияние върху психиката на човека.

За съжаление, стегнат в примката на самота, чувство за откъснатост от света и от другите, страдащият преминава през фазите на своята тъга сам. Понякога дори най-близките му не усещат, че вътре в него зейват пукнатини и пропасти, в които пропадат всички светли чувства и радости. Защото на пръв поглед може и да няма следи – виждаш млад човек, в разцвета на силите му, с добра работа, семейство, на пръв поглед задоволителен социален статус, образование, приятелски кръг. Но това е само върхът на айсберга. [[quote:0]] Под повърхността му този човек се прибира сам вкъщи, заключва вратата на дома си и бива погълнат от собствените си страхове и невъзможност да сподели тревогите и вълненията си с хората около себе си. Защото не чувства топлотата им. Защото понякога удобно се вкопчваме в материалния свят около нас и забравяме, че сме преди всичко хора и че живеем взаимосвързани. Защото рекламите ни внушават, че щастието се купува с пари, а ти трябва да си „успешен, успешен, успешен!”; че за да си красив, трябва да отговаряш на невъзможните стандарти за естетика, наложени от модни списания и видеоклипове; че за да живееш здравословно, трябва да присъстват в менюто ти скъпи „суперхрани”, както и да правиш джогинг с маркови маратонки… Че за да живееш добре в съвременния свят, трябва да си съвършеният консуматор. И да позволиш всичките ти желания и стремежи да могат да се вместят в лимита на поне няколко кредитни карти. А в името на всичко това да позволиш житейската ти енергия да се изтече през каналите на сиви офиси, фирми с гръмки имена или – ако си голям късметлия – големи корпорации…

Иначе си аутсайдер. Особняк. Гледат те странно, когато не показваш снимки от почивката си в чужбина. И смятат, че не измерваш успеха с размера на заплатата, защото – според тях – заплатата ти е твърде символична, за да си позволиш подобен лукс, а не защото вярваш в нещо различно, защото имаш други ценности.


Това време създава егоисти. Хора, които мислят преди всичко и само за себе си; които са склонни да не поемат отговорност за действията си, с които нараняват околните, както и с лека ръка могат да махнат и да заявят „Какво пък толкова?”, след като са минали като фурия през нечий живот, грабили са с пълни шепи от всичко, което им е необходимо, след което са си тръгнали, защото след стъпките им са останали само руини. Егоизмът не предполага да имаш много приятели. Защото на приятелите егоизмът гледа просто като на оръжие по пътя към целта, батут, който да те изстреля нагоре, или духовна патерица, която да те подкрепи, когато се клатушкаш по пътя на съдбата си. Егоизмът капсулова и лишава от нормална близост с околните, които не могат да изкатерят високо издигнатата кула на Егото.

Не е случайно и че живеем в епоха, в която книгите за самопомощ се радват на висок тираж и доволни читатели. Познати истини на всяка страница, които добър приятел би ти казал напълно безплатно преди десетилетия, сега се печатат с красив шрифт, защото толкова добри приятели не всеки има. А това е жалко. Защото само човешка ръка може да изтрие сълзите ти, само на рамото на близък можеш да изплачеш болката си и все пак да чуеш, че животът не е толкова страшен и че трябва още веднъж да опиташ да догониш щастието; само в ръцете на любим човек можеш да се чувстваш сигурен, защитен, уязвим и в същото време цял… Тези усещания и многотомник, написан от най-словоохотливия духовен гуру, няма да успее да замени и да заздрави раните в една разбита човешка душа. [[more]] Днес с лека насмешка гледаме към старите народни обичаи и си мислим, че народът е бил лишен от научните познания, които светът познава днес, затова и така наивно, простовато е живял. Този ограничен начин на мислене пречи да видим как мъдрият народ е имал своите обичаи, празници и практики, които са въвеждали индивида в общността. Песни, танци, символи на порастването… Сигурно би било много трудно да се чувстваш нещастен, когато си се хванал на хорото и цялото село в този момент е в твоя ритъм, сърцата им туптят в едно с твоето, заедно сте, като един общ организъм… 

Днес ни учат, че всеки е сам за себе си. Как да не се чувстваш сломен под тежестта на това бреме? Депресията само дебне уморени от живота хора, превили рамене под товара на очаквания, внушения и свръхамбиция за успех и алчност. Докато може би ключът е по-скоро мускетарски: „Един за всички, всички за един…”. Тоест да търсиш и да откриваш хора, места и случки, сред които се чувстваш добре в кожата си; да отвориш очи и душа към светлите примери около себе си, които – неизбежно е – ще те намерят, когато си готов за тях, и ще те привлекат към общността, която няма да те изостави, когато имаш нужда от подкрепа… 

 

Яница е приключенец по дух и разказвач на истории по природа. Според част от приятелите си в предишен живот е била или викингска принцеса, или средновековна магьосница, тъй като автентичната ѝ червена коса днес я издава и се превръща в най-отличителния белег, по който я разпознават по улиците на града. Израснала е в сърцето на Стара планина, но твърдото убеждение, че само мечтите имат силата да чертаят пътищата на съдбата ти, я отвеждат на интересни места – последното от тях се превръща в неин дом и я провокира да завърши „Творческо писане”. Чувства се постоянно влюбена и омагьосана – от театъра, от добрата литература, от нови дестинации, от красиви места, от Витоша, от срещи с интересни хора… Иска й се някой ден историите, които пише, да обикалят света, а тя… просто да ги последва. Повече от нея прочетете тук: http://artyaniart.blogspot.bg/.