Днес тя става на 9 години, казва се Дара и е първият дар в моя живот. Учи ме, води ме, пита ме и ме изпитва. Кара ми се, прегръща ме, мрази ме, но ме обича. Задава ми въпроси за любовта и завистта. Не винаги съм в час и я моля за време. Не знам всички отговори и тя го знае. И все пак аз за нея съм свръх.
Какво сме ние? – попита една жена онзи ден? Героини някакви? Супер-същества, свръх-организми или свръх-организирани? Майки.
Днес празнувам себе си. Рядко се сещам, но днес няма да го пропусна. Днес ще освободя всички най-приближени слуги – Страх от бъдещето, Страх от късмета, Страх от болестите. Освобождавам ви. Вдън гори си починете днес, защото и аз искам да си почина от вас. Днес празнувам себе си и дъщеря си. [[quote:0]]Днес искам да спра, защото никое празнуване не става, ако не спреш, не седнеш, не налееш чаша. Искам да си спомня първия път, когато я видях, първия й дъх – нежна и кратка струя въздух, която усетих върху бузата си, все още овързана с колани заради упойката. И да й благодаря искам. Че ме е избрала да бъда нейна майка.
След това е имало всичко. Имало е вечери, в които съм я приспивала с часове и така ми е докипявало, Господи, така ми е докипявало… но днес благодаря за тези вечери, защото си спомням само топлината на ръцете, които съм държала. Имало е моменти на отчаяние над буквара. Но днес се смеем заедно над историите в книгите. Благодаря ти.
И на себе си благодаря. Защото като я погледна и виждам тонове труд, сякаш камъни съм пренасяла от девет планини в десета. Но днес те са пера – пера на птица. Или плодове. Плодове на доволство и удоволствие. Като библейска героиня – понякога е необходимо да видя себе си като библейска героиня. Мълчала, крещяла, страдала, радвала се. Забравям го всеки ден. А не бива. Твърде бързо растат, твърде много се променят. Днешният плод може утре да е кисел сок. Така че трябва да празнувам себе си днес.[[quote:1]]Между мусаката и таратора, праха и омекотителя, сутрешните събуждания и вечерните кавги за лягане забравям, че лежах там, а тя дишаше до мен – едно чисто ново същество и, за момент поне - мое. Между промивката на някоя рана и сушенето на заплетената коса трябва да си спомня, че съм повече от ръце, крака и скорост. Аз съм сърце, мисъл и труд. Тежък, за някои непосилен, но жизненоважен труд да ги отгледаме нормални и добри. Празнувам всичките си опити и себе си.
С обич,
мама
