ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Довиждане, училище!

Довиждане, училище!

Снимка: Pexels

Здравей (за последен път),

Не мога да повярвам, че 12 класа изминаха, 12 години на себеосъзнаване.

ЗАВЪРШИХМЕ!

Кога минаха тези 12 години? Разбира се, признавам, че не помня ясно първите 7, с изключение на вълнението в 1-ви клас, когато прекосих училищния праг за първи път и имах първото си другарче по чин, получаването на първата шестица в бележника във 2-ри клас, първото, научено стихотворение на Ботев, притеснението за първите матури в 4-ти клас, след това в 7-и и накрая в 12-и (тази в 10-и не я броим, защото беше лесна), решението на 4 страници задачи по математика, когато другите решаваха едва по 2, чакането да настъпи голямото междучасие, споделените тайни и мечти в класните стаи, приятелствата, които ние всички създадохме през годините, караниците, които ни накараха да виждаме по-добре, обидите, които раздавахме и които понасяхме постоянно, играта на волейбол във всеки час по физическо (не знам как не ни омръзна за толкова години), дилемите, пред които заставахме нерядко. От началото до края беше пълно с емоции, и то какви! Май, в крайна сметка, помня доста неща. Сигурна съм, че и ти.

Първите 7 години със сигурност бяха изключително важни, защото всеки от нас започна пътя към откриване на себе си в тази луда институция, наречена “училище”.

Сблъскахме се с много неща за първи път, преодоляхме ги и се втурвахме в другите мигновено. Може би голяма част от нас разбраха отговора на най-задавания още от ранно детство въпрос: “Какъв искаш да станеш, когато пораснеш голям?”.

Честно да си кажем, най-предизвикателната част беше гимназията – последните 5 години от нашето обучение,. Със сигурност историята на всеки за тези изминали години е уникална, вдъхновяваща, неповторима, но е време всички да си зададем един от най-важните въпроси. Въпросът: “Какво всъщност научих?”.

Не помним дни, помним моменти. Помним всички онези малки и големи неща, които сме направили, всички хора, които сме вдъхновили по пътя на узряването си и колко свои мечти само сме сбъднали. Помним дългото стоене до късно през нощта, за да си напишем домашното и да се подготвим добре за утрешният тест, помним отлагането на какво ли не до последният момент, помним излизането пред дъската за първи и последен път, помним себе си каквито бяхме и каквито сме сега. Да кажем “чао” никога не е лесно, но всъщност, колкото по-трудно ни е да го направим, значи наистина си е струвало.

Но такъв е животът, нали? Пълен с цветове и оттенъци на добрите и лошите мигове, но нямаше да бъде живот, ако не се чувствахме така през цялото време. Чувството на гордост, затова че съумяхме да преминем през толкова много, за да достигнем дотук, за да достигнем до финалната права и да си вземем сбогом с миналото и да приветстваме с широко отворени обятия новото ни аз, защото вярвам, че след като завършиш нищо не е същото.

Доста време сме се чудили къде се намира най-дълбоката точка в океана и къде най-високата в планините, как така има Космос и какво представлява той, рисувахме Слънцето по всевъзможни начини, докато не открихме как всъщност изглежда то, опитвахме се да запомним ролята на въглеродният диоксид и кислородът в процеса, наречен “фотосинтеза”, полагахме усилия да запомним авторите от конспекта в 12. клас и техните произведения, трябваше да се научим да смятаме без калкулатор, разсъждавахме върху житейските проблеми и постоянно търсехме отговори на различни казуси.

Научихме се да мислим, да бъдем скептични и се научихме да искаме да научаваме повече.

Не трябва да съжаляваме за нищо. За нито една лоша оценка, за нито едно непредадено домашно, за нито едно закъснение, за нито едно заспиване в час, за това кои сме. Съжалението е нищо повече от губене на време. Лесно е да правим онова, което трябва винаги, но да изживеем живота си по начин, по който да не се извиняваме за нищо на никого, е пожелание, което имам към всички нас. Също трябва да запомним, че има добро в света и няма нищо невъзможно, просто трябва да работим усилено, за да сбъднем и най-дивите си мечти. Нека бъдем онези фантазьори до края на живота си, а не онези прагматици, в които възрастните неуморно казват, че ще се превърнем.

Има още...

Казвам се Станислава и съм на 18 години. Живея в дълбините на оптимистичните си моменти. Амбициозна съм, занимавам се с много неща в различни сфери. Обичам пролетта, защото според мен това е най-вдъхновяващият сезон. Приятелите казват за мен, че притежавам огън, чрез който мотивирам хората да вършат повече. Правенето на другите щастливи прави мен щастлива. Харесвам да се запознавам с нови хор...