Деси Димова /39 г./ и Ваня Смоленска /62 г./ са две съвременни момичета, които макар и от различни поколения, имат много да ни кажат за живота и важните неща в него. Точно това е и интересното на този разговор - двете различни гледни точки, които понякога обаче са доста еднакви...
Деси: Остаряването ме ужасява. Точка.
Ваня: Няма нищо привлекателно в старостта. Изходът е безпощадно предвидим. Но тъй като старостта се припокрива като финална категория от нашия живот със стареенето като процес, като участничка в него имам да ви съобщя, че се случват и някои приятни неща.
Деси: Срещнахме се съвсем наскоро, в една пробна с много лоша светлина и криви огледала. Но вечерта на същия ден се срещнахме и пред огледалото в спалнята. Забелязах едни леки провисвания тук и някои сбръчквания там. Все неприятни неща и думи.
Остаряването ме ужасява в 2 аспекта. Първият е чисто женският. Хванах се, че мисля за кожата си като за гладка и свежа, но не съм наясно доколко тя наистина е гладка и свежа и доколко ми се иска да е такава.
Ваня: Бях на около 55, когато между щандовете за козметика в голям супермаркет девойче с табличка, пълна с дамски превръзки, се засили към мен и приближавайки, изведнъж рязко ми обърна гръб. След минута го видях да рекламира пред няколко млади дами. Стоях без възможност да помръдна - елегантно и категорично ми беше показано, че аз вече видимо съм извън рекламната ниша на техния продукт - символ на действащата женственост.
Деси: Ужасява ме с тази тежест от 5 килограма повече (вече са станали 7 сигурно, но изхвърлих кантара), които преди толкова бързо топях.
Ужасява ме с умората си. Ами, да, дори с това. Не съм “една пъргава газела”, каквато бях. Сега съм само газела.
Започнах да регистрирам по-младите жени с ясното съзнание, че отдавна не съм по-млада. Не може ли да има някаква комбинация между 25-годишно тяло и 39-годишен ум?
Ваня: Някъде около юбилейните ми 60, вършейки рутинна домакинска работа на фона на някакво здравно предаване по телевизията, чух следната фраза: "Стареенето е процес на привикване с липси". Отпуснах се на креслото, поразена от простичкото определение и безпощадната констатация. Опитах се да преброя моите, вече налични, липси и не изпитах никаква гордост от констатираното. Напротив, почувствах се зле. Много скоро бях преминала през твърде сериозна операция и бях положила доста усилия преживяното да не ме смачка психически. Но в този момент равносметката ми беше стряскаща: броят на липсите срещу броя на това, което ми е останало. И се хванах, не, аз се вкопчих в него, защото сърцето ми говореше, че останалото е най-важното за мен и аз съм длъжна да го уважавам. А това нещо, казано простичко, е паничката с нещата от живота ми, която съм си надробила съвсем сама...
Деси: Има някои аспекти на 25-годишното тяло и ум, които не ме привличат вече. Признавам ви – с голямо вълнение се контя, когато ще излизаме вечер (но не за вечеря става дума, а за коктейли и бар), но и с голямо облекчение приемам, че това не се случва всеки петък. Може да е от мързел, от умора или от типа човек. Но ето така стоят нещата с излизанията. Не мога да си представя 2 или 3 вечери в седмицата, всяка седмица.[[quote:3]]Нямах си работа да проверя думата старост в Уикипедия: последната част от живота, свързана с изменение на неговите функции и здраве.
Това е другият аспект на остаряването, който ме ужасява. Гледките на немощните стари хора, лишени от здраве, куцукащи с бастуна.
Дядо пресича с помощта на порасналия си внук. Приятна гледка на спретнати и грижещи се хора. Гледка на умиление. Но някак все я виждам от гледната точка на внука, не на дядото. Тази, втората, ми се струва тъжно-радостна и предимно първото.
Ваня: Моята хронология: Съкратиха ме малко след 50, възраст, в която се чувствах превъзходно физически и психически. Това, че работата ми като кариера или просто служба, никога не е била основен източник на положителни емоции, се оказа доста услужлив за мене вариант, защото аз не се сринах, а започнах, макар и доста хаотично, да опитвам да си търся нещо ново.
По- късно си дадох сметка, че аз съм търсила подсъзнателно себе си чрез търсенето на подходящото място. След поредния разговор по телефона, обнадеждена, че ме канят на реално интервю, ме попитаха на колко съм години и след като получиха отговора, чух ироничния въпрос: " Ама, госпожо, Вие защо ни губите времето?"
Деси: Мина ми през ума една гледка от семеен американски курорт, на която присъствах. Топъл летен ден, аз копая дупки в пясъка с дъщеря ми. Идват 2 баби. Едната очевидно едва ходи след инфаркт или инсулт. Облечена е, обаче, в бански, както и нейната болногледачка. Настаняват се до спасителя. Той им помага да забият чадър, да опънат столове и поема част от тежестта на болната баба по пътя и към океана. Останах с категоричното усещане, че в това общество е значително по-лесно да остаряваш. Не си просто пенсионер, който през 1900 и... е ходил за последно на море.
Ваня: Дадох си време да помисля. И това е едно от големите предимства на моята възраст - сега имам време, време повече от преди, когато голяма част от нещата вършех в крачка. Започнах да се търся и припознавам там, където ме бива, а не там, за каквото съм учила. Обичам да работя с ръцете си, така че последваха курс по масаж, икебана, духовни практики, обеден кетъринг за служителите на една фирма. Последното ме преизпълваше с доволство; хората бяха нахранени, а аз - щастлива.[[quote:1]]
Деси: Мъжът ми се е заразил с една уж-смешна реплика: спокойно, първата половина мина. Но като се поразмислих след месеците, в които уж се смеехме, ами никак не ми е смешно. Я да сметнем сега, ако към първата половина трябва да добавим втората половина, на колко е равно? На старост е равно (ако я доживеем).
Ваня: Стареенето е наистина процес, на който много трудно му се хваща началото и това е прекрасно, защото колкото по-късно човек усети признаците и не дай Боже се фиксира върху тях, толкова по-дълго време тялото ще следва духа, а не обратното. От лекар, близък приятел, знам, че човек се усеща вътрешно като дух и тонус около 7 години по-млад от действителната му възраст, благодарение на емоционалната памет на клетката и на съзнанието. Когато обаче аз играя, тичам или танцувам с внучките си, силата на емоциите ми отнема поне 30 лета от реалните ми години. Къде, колко и как боли после, няма да ви кажа:)
Деси: И все пак, очевидно не можеш да му избягаш (на остаряването), но дано поне се срещнем на морето, в собствената ми библиотека, каквато я виждам в мечтите си, сред доматите, които ще окопавам сама или на друго, желано от бъдещата ми старост, място.
Ваня: Освен еждневната среща с безпощадното огледало, което аз се опитвам да сразя с усмивка, забелязвам колко често по отношение на бъдещето си служа с условни наклонения. Плановете се смаляват до желания в обозримо време; мечтите се прехвърлят върху децата и внуците и когато трамваят е наблизо, не тичам да го настигна на всяка цена. Да, аз не се състезавам с времето и дори ми е приятно да си побъбря няколко минути с хората на спирката...
Деси: Да, остаряването ме ужасява. С липсата на безгрижие, със сериозността си. Полагам огромни усилия да гледам по-несериозно на живота.
Деси: Особено силно осъзнавам остаряването чрез децата. И не само защото те порасват, а защото си говорим на теми, които на мен все още никой не ми е обяснил. Например, с моето поколение кое предно поколение говореше за секс? Ами трябва да кажа, че никое. А сега ми се налага вече аз да съм тази, която обяснява. В такива моменти си давам ясна сметка, че годините се трупат.[[quote:2]]Понякога се оглеждам в по-възрастните си близки и откривам предимно това, в което не искам да се превръщам, но сега се замислям, че трябва да обърна резултата и да намирам нещата, които харесвам, да ги стимулирам, да ги изграждам и да остарявам щастливо. Възможно ли е?
Ваня: На 60-ия ми рожден ден, дъщеря ми попита баба си какво е усещането детето ти да е на толкова години. Отговорът бе: "Ами, не знам, тя си е просто моето дете".
Аз съм благословена на тази възраст да ги имам до себе си. Истината е, че родителите ми стареят симпатично. Непощадени от "даровете" на годините, те са запазили жив интерес към хората, социума, природата, града, политиката, преса и книги. Движат се бавно, трудно виждат и недочуват, но чувството им за хумор е толкова живо, че с никого не се смея толкова много. Моите родители са доказателство, че старостта е процес, през който трябва да преминем живеейки пълноценно. Все по-често ме връхлитат спомените за младите ми родители, сега прегръщам немощните им тела и се моля за следващият ден с тях като за скъпоценен подарък.
И последното ми откровение за последните ми преживяни години е, че, благодарение на семейството на дъщеря ми, аз сбъднах една от големите си мечти. За моя юбилей получих подарък екскурзия до Испания и видях мечтаната от мен Барселона, видях творбите на Гауди! Гениално![[more]]Тъй че: Дерзайте, старухи! Докато душите ни пеят и танцуват - тук сме! Има ни!
Рано ни е да претворяваме края на филма "Аризонска мечта", когато много бавно очите на поостарялата риба се преместиха от едната й страна и тя остана да гледа на живота само от една гледна точка...
Много ни е рано, защото процесът на живота ни продължава и само от нас зависи в какви цветове ще го нашарим. Аз избирам да ми е много цветно с преобладаващо слънчево оранжево и спокойно морско синьо...
