Любов и други бедствия

Двете сюжетни линии в живота ми

Можеш да обичаш двама души едновременно, но никога по един и същи начин

Двете сюжетни линии в живота ми

Две сюжетни линии. Едната започна преди десет години, другата – преди шест.

Едната е в тази реалност, тя е моят свят. Имам съпруг, който ме обича и най-прекрасното дете на света. Имаме мечти за общото ни бъдеще. Имали сме всичко, което може да преживее една двойка – любов, грижа, гняв, обида, разочарования, възхищение, уважение, даване, споделяне, отнемане, викове, тишина, раздели, събирания, съмнения, решения...[[quote:0]]Когато го видях за първи път, го разпознах. Имаше причина да го срещна. Няма случайни срещи. Предполагам, няма и случайни раздели. Но ако нашата се случи, той ще бъде навсякъде, без значение дали ще живее на стотици или хиляди километри от мен. Ще го виждам на улицата, в метрото, в магазина, по нашите пътища и пътечки, в стаята, във вещите, в леглото, в очите на детето ми, в музиката. Ще усещам липсата му като физическа болка. Не искам тази раздяла.

Другата линия чертая дълбоко в себе си, в сънищата си, в копнежите си, в тъгата си. В друга реалност, където имам един друг възможен свят. Моето „аз“ е шепа пясък и всяка песъчинка живее един от възможните ми животи, някъде... но не някога, а сега. Всичко е сега, защото времето реално не съществува. Няма линейност, има едновременност. Както казах, няма случайни срещи. Хората, които ни разтърсват, са тук с причина. Не е изключено преплитането на пясъчните светове.

И него разпознах. Приятели сме. От онези приятелства, без които не можеш да дишаш. Никога не сме надниквали отвъд границите на приятелството. Преди всяка наша среща шепата пясък бива разпилявана, пренареждам се някак. При всяка раздяла му давам по малко от себе си – частичка, която знам, че няма да ми върне никога. Казали сме си всичко, почти. Стотици пъти съм си задавала въпроса: „Какво ще стане, ако...?“. Пропуснати отлетели мигове, възможности за танц на песъчинките ми в едно, близост, от която съм стояла настрана. И той е на толкова много места... във филм, в песен, в книга, в написани редове, по нашите заведения и улички, в усещания, които преживявам отново и отново. Той е моето незапочнато, недовършено, неопитано, недоизказано „аз“ – да, онази, другата песъчинка. А може би точно така трябва да бъде.[[more]]Наскоро прочетох ревю на един филм, “Before We Go”. Безкрайно ме заинтригува и гледах филма. Гледах го отново и отново. Интересно, скоро след една от нашите срещи... именно този филм, в който припознавам един куп неща. Жестове, думи, погледи, чувство, желание. Не, не припокрива моята втора сюжетна линия, но усещането и копнежът да докосна съответната своя песъчинка ме разтърсиха из основи. Напоследък започнах да следя за синхроничност в живота си. Това е като случайности и съвпадения, но със смисъл. Когато ги виждаш, без да ги търсиш, понякога обикновени, друг път невъобразими, някак знаеш, че следваш пътя си и че всичко е именно такова, каквото трябва да бъде.

Няма излишна линия. Няма липси и компенсиране. Няма линия, която бих коригирала, ако имам машина на времето. Можеш да обичаш двама души едновременно, но никога по един и същи начин. И винаги финалът е отворен...

Едно момиче от града