Откакто имам блог, съм друг човек. А може и обратното – откакто реших да съм друг човек, имам блог. Истината е, че мине, не мине някой ден – и съм друг човек.
Та този друг човек започна годината си по странен начин.[[more]]Оставих годината да започне с тишина в блога ми. Защото в действителност се случиха много неща в личен и глобален мащаб, които ме засегнаха дълбоко. Объркаха ме, накараха ме да мисля, да се люшкам и да се колебая в преценките си относно себе си, хората и човешката раса изобщо. Затова реших, че временно няма да пиша. Реших да си служа с други средства – освен да мисля, да се опитам и да разговарям по темите с различни хора.
Да мислиш
Да мислиш – това е да използваш мозъка си за съждение и рационална дейност, но също да използваш емоционалната си интелигентност. То е да се опиташ да обхванеш съзнателния и подсъзнателния ресурс на съзнанието си в опит да намериш баланс и покой в отношението си към дадено събитие или група от събития, особено когато те са спорни, трудни или травматични. Понеже събития с подобен характер следваха стремително едно след друго – едно бурно начало на годината – може да се каже, че балансът ми малко отиде на кино. Затова беше важно да се мисли. Мисленето горе-долу го практикувам в няколко стъпки или етапи на преживяване:
- Да оставиш нещата да преминат през теб и да не им се съпротивляваш;
- Да им дадеш време да поживеят в теб или обратното – ти да поживееш с тях;
- Да ги дистанцираш от себе си и да ги погледнеш отстрани като страничен наблюдател.
Избирам тези стъпки, защото знам, че природата ни е силно подчинена на инстинктите и при стрес винаги се задействат фазите на отхвърляне или неприемане, после гняв, едва по-сетне разбиране и приемане. Затова човек трябва да си даде време. Не защото мисленето е линеен процес, а именно защото спонтанните открития на мозъка изискват малка или по-голяма дисциплина и дистанция, за да се случат. А това включва, освен разбиране на стъпките на процеса, вяра в собствения ресурс и време.
Да разговаряш
Освен да се мисли, не е лошо и да се разговаря. Обикновено това, което ни се случва, не е уникално; уникален е начинът, по който преживяваме случилото се – щастие, любов, близост, отдалечаване, скръб, страдание, болка... Това с разговорите също е нелесна работа. Повечето от нас и по-често възпроизвеждаме и вярваме в неща, които сме чули, прочели или са ни казани. Обаче има ситуации, когато ти трябва критическа дистанция – т. е. непременно е необходимо да си изработиш становище. Тогава е важно да си говориш с правилните хора – т. е. тези, които уважаваш и знаеш, че имат отношение към темата. Аз реших, че искам да говоря с хора и ми трябваше време за това. Защото вербализирането на мислите изисква усилие и време, най-вече усилие да си изясниш каква е твоята позиция, а не само да организираш думите си. Нещо като движение с преодоляване на препятствия.
Да мълчиш
Накрая има и една друга техника. Да млъкнеш. Вътрешно и външно. Да настаниш тишината в себе си и около себе си. Това е вслушване в себе си. Засега чувам най-различни неща. Но ще послушам още.
Още текстове от Мария Гюрова можете да прочетете тук.
