Докато си пускаме за пореден Je t'aime… Mon non plus, песента, изпълнена от Джейн Бъркин и Серж Генсбур, но написана за Бриджит Бардо, се пренасяме на парижкия булевард "Сен Жермен", някъде през 70-те, когато една от най-обичаните двойки (и тогава, и днес) се надпреварва с любовта с цялото си бохемско безгрижие. Харесват я двамата тази игра. Джейн, "малката англичанка", която ще се превърне в любимка на французите, и Серж, грубоватият, но талантлив евреин, за когото Париж се превръща в дом. Харесват я тази любов. Любов, която не трае три години, но не трае и повече от 13.
Но когато я има, тя е горчива като поредната чаша алкохол, която си сипва Генсбур, ефирна като дима от току-що запалената му цигара и суетна като високомерието, което излъчва на първата им среща.
Тя може би е единственото тривиално нещо в тяхната история, защото се случва на снимачната площадка. Филмът е Slogan, а Джейн пристига в Града на любовта, събираща парчетата от разбитото си сърце след раздялата със съпруга си Джон Бари, носеща на ръце невръстната им дъщеря Кейт и незнаеща нито дума на френски. Когато вижда Серж, който вече има зад гърба си два несполучливи брака и дузина авантюри, последната от които с Бриджит Бардо, е ужасена от вида му и арогантността, която излъчва. „Той е ужасен“, споделя тя на брат си Андрю, който впоследствие ще се превърне в най-близкия до двойката човек. Да, със сигурност не е било любов от пръв поглед.
Тя се промъква в първата им вечер заедно, в която Джейн осъзнава, че арогантността му всъщност е прикрита срамежливост. Танцуват, разхождат се и имат цял един Париж в краката си, за да се влюбят. Най-после. И въпреки че вечерта им завършва в неговата хотелска стая със свличащия се върху леглото Генсбур, който е доста пиян, за Бъркин тя остава като една от най-романтичните й срещи. Така започва тази връзка, която е всичко друго, но не и скучна. Обилно полята с алкохол, белязана от скандали, но и от толкова много любов. Любов, която и до днес блести в очите на дъщеря им – известната актриса Шарлот Генсбур.
Има още...
Димитрина Иванова
Ако бях филм, щях да бъда "Полунощ в Париж". Ако бях книга, щях да бъда "Романът на Зелда Фицджералд". Ако бях песен, щях да бъда A little party never killed nobody. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така утолявам и жаждата с...