Любов и други бедствия

Eдин ден истината почука на вратата ми

И един ден истината почука на вратата ми. Трябваше да й отворя.

Eдин ден истината почука на вратата ми

Снимка: pixabay.com

Ако някой някога ми беше казал колко е лесно да се изгубиш сред ежедневието, грижите, тревогите и хората около себе си, нямаше да му повярвам. Което ме кара да мисля, че може би някой загрижен възрастен се е опитал да ми го подскаже, но аз – инато дете, твърдоглав тийнейджър – не съм го послушала. Защото ми се струваше, че когато имаш ясна цел и си относително наясно с характера и желанията си, няма как да се отклониш от траекторията, която си начертал в ума си, духовито наричайки мечтите си „съдба”.

Но се оказва толкова лесно… Започва неусетно. С ежедневието, с което трябва са се справиш. С неотложните задачи, които не се интересуват от грандиозните ти мечти. Те просто стоят тук и очакват да ги свършиш, лежат на твоите рамене и няма на кого да ги прехвърлиш, а и не е редно да го правиш. Днес трябва да отидеш на работа, да си довършиш доклада за университета, да прибереш детето от градина, да помогнеш с домашното на малчугана си, да сготвиш вечеря за любимия човек, да измиеш чиниите, да платиш сметките, да напазаруваш, да се разправяш с теча в квартирата…

А това, че душата ти иска да танцува, да рисува, да започне някой нов роман, да тича, да пее, да се смее… Може да почака, нали? До утре, само до утре, нали?

А утре денят някак странно прилича на вчерашния. Куп ангажименти, а ако имаш късмет и се отвори пролука, си толкова уморена, че в ума ти няма и една креативна идея, тялото те боли, стъпалата ти пулсират, онази болежка в кръста пак напомня за себе си… Ще отложим онова, което ни е зареждало със сили и вдъхновение за утре отново, нали? Само до утре. И този път ще е различно, обещавам!

Но… обикновено не е. Нали?

И един ден – ако имаш сили – ще признаеш пред себе си, че вече не си онази мечтателка с голяма душа, която с лекота вярваше, че всичко е възможно.

Не. Ти си уморен човек, който има график със задачи и списък със задължения.

А може би си и затънала в тревоги. Част от чиито решения дори не са в твоя власт. Или пък си представяш как нещо в привидно подреденото ти ежедневие ще се обърка, а ти няма да си готова да реагираш правилно. Затова планираш. Подозрително се оглеждаш за знак, за пукнатини, през които ще се просмуче проблемът и ще донесе облаци на хоризонта ти. Това така изсмуква силите от теб, че не ти остават за нищо друго, за нищо весело. Нека да ти споделя една тайна.


Светът не е така устроен, че човек да успее да се подготви и да предвиди всичко. На това му се казва „живот”, а процесът е „живеене”. Когато си губим времето, очаквайки неприятности, пропиляваме възможността да се порадваме на красотата на мига, който се случва само и единствено сега.

А може би на моменти усещате, че си пропилявате енергията в опит да се впишете в рамката, която хората около вас са ви поставили?

Борите с мнението им или пък позволявате то да пречупи крилата ви, да ограничи периметъра на мечтите ви и да сломи духа ви? Все повече започвам да вярвам, че хора, на които им липсва смелост, ще се опитват да убедят и останалите, че мечтите им са невъзможни, че в желанията им няма смисъл, както и дори надежда да се сбъднат. Понякога околните могат да бъдат завидно арогантни и изобретателни, дори ще подготвят списък с аргументи защо и как всичко е безсмислено. Пожелавам ви да успеете да съхраните копнежа си по това наглед „невъзможно”, защото точно той и само той може да му вдъхне живец и да го превърне в реалност.

Признавам си, че започнах този текст, защото исках да си спомня и да си припомням всеки път, четейки го, как позволих ежедневието с малките си дреболии някак да засенчи всичко, което обичам, и да ме принуди да спра да върша това, което ме прави щастлива – това, което ме доведе тук и ми откри цял един нов хоризонт. Как в опит да предвидя проблеми от различно естество, спрях да оценявам хубавите моменти, които ми се случват сега. А и защото позволих чуждото мнение на различни хора около мен да заглуши гласа на собствените ми желания.

И един ден истината почука на вратата ми. Трябваше да й отворя, да я изслушам и да призная, че съм се загубила по пътя, в който така вярвах като дете.

Тя, Истината, ме потупа окуражително по рамото, изтри насълзените ми очи и ми каза, че нищо не е загубено. Всъщност никога не е, докато сме тук и ни има…

Поправимо е. Затваряш очи. Заслушваш се. В себе си. В онова тихо гласче, което ти казва какво наистина искаш, какво ще те направи щастлив. Без онзи шум, който идва отвън, без всички внушения на близки и познати, които си мислят, че знаят по-добре от теб или които задължително ти пробутват един клиширан списък с безчет „трябва”, които – според тях – ще ти донесат радост („Трябва да си намериш високо платена работа”, „До тези години трябва поне да се омъжиш…”, „Трябва да си имаш дете…”, „Време ти е за ипотека…” „Трябва да спреш с детинщините...”).

И дори и някъде по пътя да те чакат неприятности, не се тревожи – припомняй си, че каквото и да се случва, ти можеш да се справиш. И ще се справиш. Както винаги досега. А и очарованието на този живот понякога си крие в това, че невероятни решения на непредвидени проблеми могат да изскочат от къде ли не! Търси хора, които те вдъхновяват, мотивират те, виждат и изваждат на бял свят най-добрата част от теб! И най-важното! Намери време за онова, което ти носи радост и чувство за удовлетворение, което те кара да заспиваш с мисълта, че денят не е бил пропилян – само тогава наистина няма да е.