ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Един ден сърцето просто си дойде на мястото

Един ден сърцето просто си дойде на мястото

Снимки: pexels

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Не спрях да обичам, ама да се влюбвам спрях. То не се оказа и толкова трудно. Сърцето си пое в своя ритъм, никой чужд не го вълнуваше. Най-после! Онзи някой вече отдавна го нямаше, а онази, която го пробуди, толкова бързо му обърна гръб, че то сърцето дори нямаше време да затупти толкова силно. Може би го направи. За секунди, за дни, за месец. После спря. Мина в нормален ритъм. Научи се да се пази това сърце, трудно, ама се научи. Самотата, спокойствието, тишината му харесаха. Та кой не обича да си вирее в зоната на комфорт.

Ей това пусто сърце в зоната си на комфорт най-добре се чувстваше. Вече усещаше онова лятно сърцебиене, което го изпълваше с чаша вино на една тераса. На един последен етаж. Беше готово да танцува. Виждаше залеза. Чуваше музиката. И тъга имаше, но тя някак бързо се стопяваше между леда в чашата, между приказния залез и един мопс, който лягаше до него и сладко захъркваше. Сърце до сърце. В онзи опияняващ ритъм, когато нищо не се случва и все пак не спира да тупти, да диша, да се вълнува, да спира понякога.

Толкова пъти го раздавах, толкова пъти го хващах и го разбивах това сърце в поредната стена, че и да броя спрях. Зона на комфорт ли? То беше забравило дори какво е това. Поредната невъзможна връзка, поредният неподходящ. Издигаше стена, криеше ме зад нея, а аз, вместо да се дръпна, разбивах сърцето си по нея. На малки късове, на малки парченца, които после отново трябваше да събирам. Сама. За да мога да обичам отново. Боли ли? Сърцето го болеше. Раните не боляха толкова. Онези, които аз сама дълбаех по кожата си.

Има още...

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...