Не спрях да обичам, ама да се влюбвам спрях. То не се оказа и толкова трудно. Сърцето си пое в своя ритъм, никой чужд не го вълнуваше. Най-после! Онзи някой вече отдавна го нямаше, а онази, която го пробуди, толкова бързо му обърна гръб, че то сърцето дори нямаше време да затупти толкова силно. Може би го направи. За секунди, за дни, за месец. После спря. Мина в нормален ритъм. Научи се да се пази това сърце, трудно, ама се научи. Самотата, спокойствието, тишината му харесаха. Та кой не обича да си вирее в зоната на комфорт.
Ей това пусто сърце в зоната си на комфорт най-добре се чувстваше. Вече усещаше онова лятно сърцебиене, което го изпълваше с чаша вино на една тераса. На един последен етаж. Беше готово да танцува. Виждаше залеза. Чуваше музиката. И тъга имаше, но тя някак бързо се стопяваше между леда в чашата, между приказния залез и един мопс, който лягаше до него и сладко захъркваше. Сърце до сърце. В онзи опияняващ ритъм, когато нищо не се случва и все пак не спира да тупти, да диша, да се вълнува, да спира понякога.
Толкова пъти го раздавах, толкова пъти го хващах и го разбивах това сърце в поредната стена, че и да броя спрях. Зона на комфорт ли? То беше забравило дори какво е това. Поредната невъзможна връзка, поредният неподходящ. Издигаше стена, криеше ме зад нея, а аз, вместо да се дръпна, разбивах сърцето си по нея. На малки късове, на малки парченца, които после отново трябваше да събирам. Сама. За да мога да обичам отново. Боли ли? Сърцето го болеше. Раните не боляха толкова. Онези, които аз сама дълбаех по кожата си.
Има още...
С нож рисувах върху нея, дълбаех я, сякаш можех да запечатам болката, да я потуша. Онази вътре, непоносимата, откъснатата, да я потуша с физическа. Не се получаваше. Потушавах я. За една нощ. На сутринта ме гледаше, докато отпивах от кафето си. Пареше, докато преглъщах на малки глътки от чашата си, и търсеше внимание. Мълчеше. И сърцето мълчеше.
Биеше бавно. Неравномерно, за да се прикрие. За да прикрие раните. Истински съюзници бяха те. Многократно. Толкова много дни, толкова много сутрини.
Дори не знам как издържахме всички заедно. Раните дори не можеха да зараснат, а се появяваха нови. Сърцето толкова много си искаше зоната на комфорт, че започна да бие в обичайния си ритъм. Ей така, изведнъж. А аз? Аз просто спрях да се влюбвам. За да го опазя. Егоистично затворих вратата една вечер и повече не я отворих.
Отвъд нея оставих всички онези, които ми пишеха в 6 сутринта. Онези, които спряха да отговарят на съобщенията ми. Онези, които говореха истината, но никога не се научиха да обичат. Онези, които ми затвориха вратата преди аз да съм отворила своята.
Спрях. Замълчах. Преборих до 10. До 100 не стигнах. Замълчах. Нарисувах комфорта и очертах границите му. Сърцето да бие. Да бие отново. Сипах му една чаша вино. На една тераса. На един последен етаж. И спрях да очаквам. Спрях да търся. Спрях да се влюбвам. Сърце да е на място!
Любов на един дъх разстояние
