Любимият ми ден от годината е 30-ти ноември. Тогава все още имам време. Но влезе ли календарът в декември, нещо ме хваща за гушата и стиска, стиска...
Гледам ги хората – търчат, бутат се, висят по опашки, после мъкнат торби, кашони, чували. И навсякъде свети, опъват се гирлянди, мигат лампички. Празник! А моята гуша – стисната. Така ми е трудно да говоря, да ям. И заради неяденето и неговоренето, много почвам да мисля. Мисъл след мисъл в главата ми… ще се смажат една друга. Страшна блъсканица!
Най ми е любимо на 1-ви декември да гледам статусите във фейсбук – онези с елха, вълнени чорапи и димяща чаша, а отдолу – приветствие към започващия месец. Тази година и аз си слагам – „December, you are the last one, so be the best one“. Хубаво ми става за секунда, две. После пак – стисната гуша, мисли, въпроси.[[quote:0]]
Досега бях убедена, че ме изнервя коледната еуфория, насилените усмивки и истерията за най-подходящ подарък за любимите ни хора. Не че не е изнервящо, но проблемът се оказа друг. Това, дето ми стиска гушата, е времето. Пак свършва, пак не е достатъчно. С едната ръка ми сграбчва гърлото и ме притиска към стената, с другата ми вре в лицето мечти, планове и надежди. Особено жесток акт от негова страна.
Изтича още една година, в която си търсил, чакал си, действал си, а резултатът днес – крайно неочакван. Уж си бил себе си, а накрая твоите мечти – недостигнати, твоите планове – неизпълнени. И сега, как за 31 дни да оправиш всичко. Не става. А то времето тече, бърза, стиска по-силно и по-силно.
Най-кофти е на 31 декември – едва си поемам дъх и много ми се доплаква. От едното око тръгват сълзи за отминаващата година, от другото – за идващата. Защото не я започвам начисто. Мъкна си целия глупав чувал – черен, от ония за боклук, пълен с неизпълнени задачи, с моето по-добро аз, което отново не намирам, с всички изоставени планове, с които е трябвало да зарадвам любимите си хора.
Старата година – колко обидно! Ами нали си е още тук, има няколко часа, няколко минути. В този миг живеем в нея, горим за нея, мислим в нея, а в следващия – стара. И като се събуждаш с глава-камбана на 1-ви от Новата година, си голяма работа. Посрещнал си Новата година. А старата изпрати ли я? Или още ти диша във врата с мухлясал дъх на бъчва?[[more]]
Та ей така, рева си всеки път на 31-ви декември за щяло и нещяло, със смисъл и без. Посрещам първи януари и пак съм на въртележката. Времето ми пуска гръкляна, аз започвам да си хапвам, да си пийвам, и най-вече да говоря как ще стана по-добър човек през Новата година.
Декември и заради други неща не го харесвам – много рано се стъмва, все мирише на кисело зеле и студ… хем са празници, хем ти е едно настъпано... Но готова съм да ги преглътна. Обаче това, дето един единствен месец ми отнема правото да съм по-добър човек, отказвам! Ще си го мразя и това е! Ще мразя него, да не взема случайно да намразя себе си. Ама к’ъв е тоя месец, за какъв се мисли?! Декември – вижте го! Събрал е времето на цяла една година, всичките ѝ дни, и минути и секунди. Преживявам ги наново – сбито, стегнато, щото... нали само 31 дни имам. А аз просто искам да бъда по-добър човек.
Днес още са първите дни от месеца и вече почва да ме дращи гърлото. Взела съм си мед с лимони – дано помогнат. В другата стая чувам мрънкането на двете ми най-големи сбъднати мечти. Чакат ме с техните скромни, краткосрочни, истински и безкрайно важни вълнения – филия с мед, кукла и конструктор. Ако имаш ей тези три неща, можеш спокойно да пратиш времето и силните му ръце по дяволите.
Весела Учкунова-Даскалова е основателка на блога “Тънки лилави токчета”. На 26 г. е, инженер по образование, има близначки на 1 г. и 4 месеца. Семейството й е най-ценният подарък, който е получила от живота. Иначе е най-обикновено момиче, заобиколено от зрели, сериозни човеци, които се занимават със зрели, сериозни неща. Обича силно кафе, хубаво вино и ванилов сладолед. Много мечтае, малко пише, макар и още от ученическите си години. Първоначално – в един голям кожен тефтер, скрит от света. След като ражда момиченцата си, решава, че е време съдържанието на тефтера да стигне поне до близки и приятели, а някой ден и до дъщерите й. Така се появява блогът.
