Той беше едно интровертно момче. Самата мисъл да излезе сред хора, с които би му се наложило да общува, понякога го задушаваше. Имаше един приятел, с когото си говореха за книги и филми. И за момичета - героините от книгите и филмите.

Тя беше едно екстравертно момиче. Идеята да прекара и час сама, без компания (притежаваше неоспоримото качество да се превръща в център на внимание за максимум от една до три минути), я убиваше. Познаваше всички, или поне всички без един - него.

 ***

Той вървеше вяло по училищния коридор, забил нос в книгата си. Сблъскаха се и, досущ като в банална романтична комедия, листите от папката й се разпиляха.           

- Нещастник!

***

Когато тръгнеш с огромни очаквания спрямо живота, който те очаква извън училищния двор, рано или късно, или почти веднага, се разочароваш. В даден момент обръгваш, защото разбираш, че разочарованията са част от играта, и си караш, както знаеш. Поставяш цели, преследваш мечти, кроиш планове, сменяш маски, играеш роли, летиш, залиташ, падаш, ставаш, забравяш, продължаваш, съхраняваш себе си по пътя.

***

Това не е любовна история. Можеше и да бъде, но понякога е по-важно човек просто да открие себе си

Като дете, той мечтаеше да стане писател. На двайсет и три живееше сам на квартира (баща му плащаше наема), след години щеше да драска някакви умопомрачителни неща в блог, не излизаше много-много, само на театър ходеше. Там не се налага да общуваш - дори би се изтълкувало като проява на лош вкус, ако се опиташ да коментираш със съседа си по място нещо от представлението.

Като дете, тя мечтаеше да бъде актриса. Знаеше за своята харизма, а по-важното бе, че знаеше как да я използва. На двайсет и три участваше в цели четири театрални постановки, а скоро щеше да започне да снима и за телевизията, макар че, както казваше тя, в днешно време кой гледа телевизия (малко беше изпреварила времето си). Голямата й мечта беше киното, разбира се.