ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Елисавета, спасителка в трамвая

Елисавета, спасителка в трамвая

Снимка: 
Cleyton Ewerton from Pexels

Миленита, момичето, което по-често сме свикнали да слушаме (да, няма как да не сте си припявали стотици пъти "Черни котараци" или "Пия за Мария"), но и сме гледали неведнъж на малкия и големия екран, сега ви показваме в друга светлина. Защото тя умее да си служи с думите, да преминава през тях с финото си чувство за хумор, за да ни представя живота такъв, какъвто е, но често забравяме да го видим от хубавата му страна. 

Прилоша ми в трамвая. Извинявам се, но много се напуших. В сряда следобед. На една пейка без облегалка (което впоследствие се оказа проблем) в една градинка до една спирка на трамвая 10. Напуших си се като пълен аматьор. Точно като едновремешно момиче от града.

Имах среща и тя наближи и криво-ляво се дотътрих до спирката и успях да се кача в трамвая. Но другите бяха доста по-бързи и всички места се заеха. Затова се надвесих над един мъж, събрах цялата си смелост и смирено помолих да стане, за да седна, че ми е прилошало. Съвсем разбран мъж излезе и веднага стана. А един друг, по-възрастен, от по-предните седалки даже предложи аналгин. Отказах аналгина, защото знаех, че няма да помогне.

Седнах и главата ми веднага се залюшка. Стана още по-зле, когато трамваят навлезе навътре в гората. Беше ослепително. Слънчев следобед в края на пролетта. Дърветата бяха ярко зелени, но, при тези обстоятелства все едно светеха в умопомрачително лилаво. А небето беше толкова непоносимо искрящо, че реших, че е възможно ей сега да умра. Честно, реших че е възможно ей сега да умра в трамвая 10. Много много ми беше лошо.

Затова събрах вече съвсем цялата си смелост, протегнах ръка към рамото на жената от предната седалка и със съвсем тих глас я попитах дали случайно няма малко вода. Ей така, непознатата жена в трамвая, докато беше в гръб, я попитах дали няма вода.

За радост тя идеално ме чу, обърна се и най услужливо веднага извади шише с вода от една голяма раница. Даже ми обясни, че не е пила от нея, отвинти капачката, защото ме видя че съм безпомощна и няма да ми стигнат силите. И ми каза, че няма нужда да й връщам шишето, защото имала и второ.

Отпих с огромна благодарност. И замълчах. Трамваят спря на "Вишнева". Все така чаках да стане по-поносимо, но не ставаше много по.

Тогава жената най-неочаквано се обърна и деликатно ми предложи и шоколад.

Ужасно не ми се ядеше шоколад, но знаех, че помага и затова приех. Помогна малко сякаш, но малко. Трамваят продължи, а на УАСГ жената пак се обърна и вече съвсем деликатно ми предложи да ме придружи до там, докъдето отивам. Имала време. А не изглеждаше като жена, която има много време. Притесних се и отказах.

Дойде спирката на "Попа" и двете слязохме. Тя бързо се придвижи до светофара, а аз едва я настигнах, кретайки. Вече съвсем умряла от срам, пак я попитах дали не може наистина да не придружи до там където отивам - градинката на "Седмочисленици". Тя веднага прие. Но още щом тръгнахме, направи нещо супер неочаквано.

Вместо нещо да ме подхване за кръста и бавно да ме поведе, тя ме погледна в краката и рязко, с неочаквано безкомпромисен тон, ми каза: "Хайде!". И бързо закрачи напред. Това подейства мобилизиращо, закрачих и аз напред. Нямаше за къде да се моткам.

Още по средата на пътя, вече ходех доста по-уверено. По едно време помня, че каза: "Знам какво е да няма кой да ти помогне". Загледах се в късата й коса, в енергичното й тяло, в раницата. Жена-рейнджър, спасителка по призвание. Така заключих. Отговорих: "А на мене нон стоп всички ми помагат, ама пак не се оправям". Питах я как се казва. Елисавета.

Стигнахме градинката, доста бързо. Даже бях леко подранила за срещата. Пред църквата ме попита само: "От кръвното ли?" Реално, чисто физиологично, проблемът вероятно наистина беше свързан с кръвното. Прецених, че няма да излъжа ако кажа "сигурно". Не, че щеше нещо да ме изрита, наплюе или да си вземе обратно шишето с водата, ако й бях казала, че е от марихуаната. Просто реших да не се обяснявам.

Пред църквата се разделихме, благодарих й и й казах, че ще запомня тази случка за цял живот.

Благодаря, Елисавета, силно и човечно момиче от града. Наистина ще запомня тази случка за цял живот.

Благодаря!

 

Една магическа дума. Думата "достатъчно"!