Миленита, момичето, което по-често сме свикнали да слушаме (да, няма как да не сте си припявали стотици пъти "Черни котараци" или "Пия за Мария"), но и сме гледали неведнъж на малкия и големия екран, сега ви показваме в друга светлина. Защото тя умее да си служи с думите, да преминава през тях с финото си чувство за хумор, за да ни представя живота такъв, какъвто е, но често забравяме да го видим от хубавата му страна.
Прилоша ми в трамвая. Извинявам се, но много се напуших. В сряда следобед. На една пейка без облегалка (което впоследствие се оказа проблем) в една градинка до една спирка на трамвая 10. Напуших си се като пълен аматьор. Точно като едновремешно момиче от града.
Имах среща и тя наближи и криво-ляво се дотътрих до спирката и успях да се кача в трамвая. Но другите бяха доста по-бързи и всички места се заеха. Затова се надвесих над един мъж, събрах цялата си смелост и смирено помолих да стане, за да седна, че ми е прилошало. Съвсем разбран мъж излезе и веднага стана. А един друг, по-възрастен, от по-предните седалки даже предложи аналгин. Отказах аналгина, защото знаех, че няма да помогне.
Седнах и главата ми веднага се залюшка. Стана още по-зле, когато трамваят навлезе навътре в гората. Беше ослепително. Слънчев следобед в края на пролетта. Дърветата бяха ярко зелени, но, при тези обстоятелства все едно светеха в умопомрачително лилаво. А небето беше толкова непоносимо искрящо, че реших, че е възможно ей сега да умра. Честно, реших че е възможно ей сега да умра в трамвая 10. Много много ми беше лошо.
Затова събрах вече съвсем цялата си смелост, протегнах ръка към рамото на жената от предната седалка и със съвсем тих глас я попитах дали случайно няма малко вода. Ей така, непознатата жена в трамвая, докато беше в гръб, я попитах дали няма вода.
За радост тя идеално ме чу, обърна се и най услужливо веднага извади шише с вода от една голяма раница. Даже ми обясни, че не е пила от нея, отвинти капачката, защото ме видя че съм безпомощна и няма да ми стигнат силите. И ми каза, че няма нужда да й връщам шишето, защото имала и второ.
Отпих с огромна благодарност. И замълчах. Трамваят спря на "Вишнева". Все така чаках да стане по-поносимо, но не ставаше много по.
Тогава жената най-неочаквано се обърна и деликатно ми предложи и шоколад.
Ужасно не ми се ядеше шоколад, но знаех, че помага и затова приех. Помогна малко сякаш, но малко. Трамваят продължи, а на УАСГ жената пак се обърна и вече съвсем деликатно ми предложи да ме придружи до там, докъдето отивам. Имала време. А не изглеждаше като жена, която има много време. Притесних се и отказах.
Дойде спирката на "Попа" и двете слязохме. Тя бързо се придвижи до светофара, а аз едва я настигнах, кретайки. Вече съвсем умряла от срам, пак я попитах дали не може наистина да не придружи до там където отивам - градинката на "Седмочисленици". Тя веднага прие. Но още щом тръгнахме, направи нещо супер неочаквано.
Вместо нещо да ме подхване за кръста и бавно да ме поведе, тя ме погледна в краката и рязко, с неочаквано безкомпромисен тон, ми каза: "Хайде!". И бързо закрачи напред. Това подейства мобилизиращо, закрачих и аз напред. Нямаше за къде да се моткам.
Още по средата на пътя, вече ходех доста по-уверено. По едно време помня, че каза: "Знам какво е да няма кой да ти помогне". Загледах се в късата й коса, в енергичното й тяло, в раницата. Жена-рейнджър, спасителка по призвание. Така заключих. Отговорих: "А на мене нон стоп всички ми помагат, ама пак не се оправям". Питах я как се казва. Елисавета.
Стигнахме градинката, доста бързо. Даже бях леко подранила за срещата. Пред църквата ме попита само: "От кръвното ли?" Реално, чисто физиологично, проблемът вероятно наистина беше свързан с кръвното. Прецених, че няма да излъжа ако кажа "сигурно". Не, че щеше нещо да ме изрита, наплюе или да си вземе обратно шишето с водата, ако й бях казала, че е от марихуаната. Просто реших да не се обяснявам.
Пред църквата се разделихме, благодарих й и й казах, че ще запомня тази случка за цял живот.
Благодаря, Елисавета, силно и човечно момиче от града. Наистина ще запомня тази случка за цял живот.
Благодаря!
Една магическа дума. Думата "достатъчно"!
