Здравей,

Подозирам, чудиш се защо реших да споделя мислите си за Февруари в края на Март. Мислех си, че хората са забравили за него, как той е преминал през емоциите и разсъжденията им. Концентрирани са върху Март, върху неговите предизвикателства и неволи. За Март не бих могла да направя встъпление, предполагам, че ще прочетеш за него по-надолу. Но те предупреждавам, че това е първият път, когато пиша за два месеца едновременно. Бъди готов за хаоса, който следва и който за първи път – не се страхувам да споделя с теб.

Вторият месец от годината, Февруари, оставя след себе си мисли и случки, които довеждат почуда в хората. Почуда дали всичко върви по най-добрият възможен начин. Почуда дали ще успеем. Почуда дали ще намерим друго освен обичайното, около което градим животите си. Заедно с всички тези въпросителни, Февруари има още една страна, по-позитивна бих казала аз. Това е месец, в който правим най-доброто, на което сме способни, доверяваме се на собствените си възможности, отделяме време да осъзнаем и да бъдем горди с постиженията си, не сме толкова критични към себе си, излизаме от така познатата ни комфортна зона, ставаме по-оптимистични относно бъдещето, живеем в настоящето, не се доверяваме на минали поведения и най-важното – правим малки стъпки към голямата цел.

Чудя се защо ли ние хората, с течение на времето, забравяме да водим монолози пред самите себе си, че дори и пред света.

Не знам дали причината се крие в това, че вече все по-малко обръщаме внимание върху това, което научаваме, преживяваме или просто смятаме за безполезни действия от този тип. Според мен, понякога е хубаво да намираме време за такива малки, и в същото време големи, монолози пред себе си, защото иначе не бихме могли да откриваме отговори на екзистенциални въпроси за собствената ни личност и за тези, които стоят срещу нас, и които въпроси ни вълнуват всеки ден.

Живеем в 24-часова драма. Жалки сме. Правим всичко, което ни заобикаля да изглежда натякващо, еднообразно и банално, че чак става изкуствено. Смятаме, че всичко е “тъпо”, защото слушаме едни и същи съвети всеки ден. Въпреки това не чуваме онова, което желаем, за да се почувстваме сигурни в собствените си решения. Ден след ден изпадаме в тъжни спомени, навярно породени от нещо ежедневно. Забравяме как да различаваме тъжните от щастливите спомени, защото се самосъжаляваме и предпочитаме да се сещаме само за тъжните, защото си мислим, че по този начин околните ще ни забелязват повече. Грешим.

Плуваме в кръг. Кръгът сме го преплували и преди, но какво от това? Всеки път аха да се удавим, изплуваме с малко вода в белите дробове. Водата знаем, че ще остане като белег. Белег в душата ни, който да ни напомня какво сме преживели. Преживявания, към които се връщаме, защото мислим, че този път ще е различно. Различно, което можем да намерим в старото. Старото в кръга. Кръгът…

 Има още...