Един от последните участници в конкурса ни "Обичам този град!" се казва Евгения Трифонова. Тя е от Плевен, само на 16 години е и днес ни споделя за града, в който се е влюбила от пръв поглед. Там я е отвела книгата на Фани Мутафова-Попова, "Дъщерята на Калояна". Прочетете разказа на Евгения, за да срещнете едно по-малко познато лице на Истанбул.
„Градът на царя“, за който много са мечтали много, но малко покорили. Истанбул не е просто град, той е живот. Той съчетава несъчетаемото, той е симбиозата между Изтока и Запада, между исляма и християнството, между историята и модернизма, между морето и хълмовете.
Добре дошли в града със сто лица! Градът, където крясъците на гларусите са най-силни. Градът, където мирисът на подправки, носещ се зад всеки ъгъл, е най-остър. Градът, където звуците на вълните са най-мелодични. Градът, в който се влюбих от пръв поглед!
Часът е 5:01, събудена съм от звуци, далечни за моята душа и култура. Имамът започваше да пее своята сутрешна молитва, а аз като турист нямах търпение да опозная всички лица на Истанбул, затова се облякох набързо и тръгнах към крайбрежната улица.
В 5 сутринта забързани търговци не тичаха измежду върволицата от туристи, не носеха 5-6 чашки чай в метални кръгли подносчета. Нямаше ги и многобройните туристи с фотоапарати. Нарочно забравих своя фотоапарат, защото не исках да запиша нищо на пластмасова карта памет, а исках да почувствам всичко със своите сетива и душа.
Дъждът наближаваше, но моята крачка беше все така бавна и лежерна. Когато стигнах на крайбрежната, нямаше почти никакви хора. Дори рибарите не ловяха риба, само от време на време някой спортуващ човек ме подминаваше. Погледът ми шареше навсякъде, попиваше всеки образ, всеки звук, както сухата земя попива летния дъжд, докато не се обърнах с лице към една от най-живописните картини, които моите очи някога са виждали.
Бреговете на Босфора бяха потънали в мистична мъгла. Хоризонтът се беше огънал под тежестта на водата. Само гларусите размахваха бавно криле. В този момент светът около мен замря, в тишина потъна целият град, сякаш нарисуван с водни боички.
На връщане към хотела Истанбул беше друг – феерия от цветове, звуци и аромати. Забързани хора, свирещи клаксони, туристи с фотоапарати, усмихнати търговци, които гостоприемно те канят със своята стока дори да им кажеш, че няма да купиш нищо от тях. Миризми на царевица, на печени кестени, симит, дюнери и какво ли още не се носеха из въздуха. Всичко това беше изместило онази спираща дъха картина, от която не можех да откъсна очи допреди малко и която нямаше да забравя никога.
В Истанбул всяко кътче носи своя невъобразим аромат. В Истанбул всеки камък носи своята история. В Истанбул всяка улица води до нещо незабравимо и автентично. В Истанбул оставих своето сърце!
Автор: Евгения Любомирова Трифонова
