ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Грейс Кели и принц Рение – докато смъртта ги раздели

Грейс Кели и принц Рение – докато смъртта ги раздели

Снимка: Howell Conant

Много истории пази по бреговете си бляскавият Кан, особено по време на филмовия фестивал. Много красиви момичета са оставяли стъпките си в пясъка там, а някои от тях и сърцата си. Именно в Кан през 1955 година пристига красивата и ослепителна актриса Грейс Кели, за да представи третия си филм с Хичкок. Тя вече е накарала Холивуд да се влюби в нея, спечелила е „Оскар“ и със сигурност не е подозирала, че ще си тръгне от френския град като принцеса или по-точно като бъдеща такава.

Между премиерите, блясъка и звукът от чашите с шампанско Грейс Кели се озовава на фотосесия с принца на Монако – Рение III. Срамежливото ръкостискане и кратката работна среща не предвещавала любов. Или поне така си мислят всички. Дори и самата Грейс. У Рение обаче вече е заговорил гласът на разума, но и на любовта, защото тя може и да нямала синя кръв и кралско потекло, но била красива, известна, с добри обноски и от заможно семейство.

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Публикация, споделена от (@gracekellyarchives) на

Малко след срещата си на Френската Ривиера принцът учтиво решава да й изпрати писмо на благодарност. Писмо, което се оказва пламъкът, който да разгори една от най-великите любовни истории. Историята за превръщането на едно обикновено момиче в истинска принцеса.

След няколко месеца тайна кореспонденция принц Рение заминава за САЩ с годежен пръстен и никакво намерение да чуе друго освен „да“. През декември 1955 г. годежът им е официално обявен, а дългоочакваната сватба се случва през април следващата година. Въпреки че Рение си мечтае за скромна церемония в някой малък параклис в отдалечено село, това е едно от най-пищните и обсъждани кралски тържества за няколко десетилетия напред.

Грейс Кели е облечена в рокля, създадена от Хелън Роуз – художничка по костюмите, която е работила с нея в някои от най-известните й филми. Рокля, за която всички тогава говорят. Рокля, от която и до днес много момичета се вдъхновяват. Списъкът със звездни гости е дълъг, шампанското – неограничено, а храната – подобаващ за кралски особи. Сред вдигащите най-шумни наздравици е Аристотел Онасис, който подарява на двойката седемседмичен круиз с яхта из Средиземно море. Перфектният меден месец.

Любовта обаче винаги има цена, а за Грейс Кели това е прекратяването на актьорската й кариера. Въпреки че Рение нямал нищо против тя да продължи да се снима, а самият Хичкок няколко пъти лично се среща с нея, за да я убеди отново да бъде неговата звезда на екрана, тя отказва и се отдава на хуманитарна дейност, на съпруга си и трите им деца – Каролин, Стефани и Албер. В отговор на това не само Рение я дарява с любов и внимание, но и цялото малко кралство, което я боготвори.

Приказката им продължава 26 години с всички възходи и падения, които могат да се случат между две обичащи се души. Любовта им преминава през всички фази – от красива история до скандали и отдалечаване, докато на 13 септември 1982 година Грейс Кели не катастрофира фатално. В колата е и малката Стефани, която се разминава само с драскотини, докато майка й никога повече не се събужда. Принц Рение така и не се жени повторно и когато 23 години по-късно умира, той е погребан до нея в гробницата на църквата, в която двамата се вричат в любов... докато смъртта ги раздели.

 

Мария Калас и Аристотел Онасис - истинска гръцка трагедия

 

 

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...