Когато преди три години загубих майка си, продължих да живея така, сякаш нищо не ми се е случило. Бягах от болката. Работата ме очакваше със същите срокове и напрежения, сякаш онзи ден с онова обаждане никога не е съществувал, сякаш не се е наложило да пропътувам 300 километра с ужаса дали някога ще я видя жива отново. Сякаш пътуването извън страната, което бях планирала месеци преди това, сама, се случи в най-подходящото време. Кога, по дяволите, е подходящото време?! Но, ако може да се каже, че има време, в което да скриеш болката, то беше точно това. След загубата.

След това я притъпявах с едни любови, които гонех, но все някак не достигах до тях. И други, които гонеха мен, но приемах някак така между другото. За малко. Някъде между болката и любовта се запознах с паник атаката. След няколко престоя в спешното и няколко вида успокоителни явно трябваше да намерим начин да се сприятелим, за да не се страхуваме една от друга.

Тя вадеше от мен онзи страх, който си мислех, че никога няма да изпитам, а аз имах нужда от нея, за да оправдая болката си.

Обича изненадите паник атаката и се появи ей така между няколко вдишвания, в едно междуградско пътуване, на една задна седалка, на която не искаш да чувстваш, щото ако почувстваш, ще боли. А да го боли, никой не иска. Пътувах за помена на мама. Първият. Паник атаката контролираше всичко.

После продължих живота си така, както можех. Но явно не го можех добре. И паник атаката не помогна. Започнах да ходя на психолог. Осем месеца ходих. Аз, която си мислех, че никога няма да стигна там. Дотолкова, че за да си плащам ежеседмичните посещения, трябваше да започна втора работа и месеци наред да имам по един почивен ден в седмицата, а понякога нямах дори и него. Но нали беше важно да излекувам душата си. Влагах в нея. Всяка седмица. Всеки понеделник. В 12 часа на обяд, когато трябваше да седна на един диван и да говоря. А толкова не ми се говореше понякога. Но седмица след седмица се опитвах да разнищвам живота си пред напълно непознат човек, да търся себе си. Да разказвам сънищата си, да плача понякога, да прощавам. Май на мама имах най-голяма нужда да простя. Може би и на себе си. Докато не спрях.

Ей така, реших един ден и спрях. Реших, че душата ми има нужда от други неща, не само от говорене. Имаше нужда от свобода, от пътуване, от музика, от любов. След като беше простила, след като беше споделила, имаше нужда от онова другото споделяне. Извън един, напоен със сълзи и истории изтърбушен диван, извън болката му. От нов диван имаше нужда душата ми. Все си мислех, че любовта е някъде там зад ъгъла. Че в новия диван се е скрила. И все така я нямаше.

„Ама нали душата ми е малко по-лека сега?“, се блъскаха думите в главата ми. Ама не. Никой не се вълнуваше от моите думи, а любовта  отдавна беше забравила адреса ми.

Не, не я догонвам вече и тя не го прави. Но търся баланса някъде между желания, очаквания и случвания. И съм го намирала, многократно. Но после си тръгва този баланс и е празно, твърде е празно. А когато някой ме върне към това дали първо да не излекувам душата си, защото иначе не те намирала любовта, се чудя кое да разкажа първо – за тишината да си сам на празниците, дотолкова, че да е оглушителна тази тишина, за да се превърне в най-любимата ти, или за онези, които бягат от мен, многократно – след залез, преди изгрев и след него.

Защото хората си тръгват. Това е по-лесният изход. Може би и те имат душа за лекуване. Може би санаториум за душите си трябва да създадем. Може би така ще бъдем по-щастливи. После казват идвала и любовта. Аз не я видях. Дано вие да я видите. И й пратете поздрави от моята душа. Кажете й, че е здрава. Не знам дали ще ви повярва, но поне да се отбие да изпием по едно вино. За табиета. След това ще му мислим.

Да си сама на 33, не е толкова страшно