ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

И събираме разбитото си сърце отново и отново

И събираме разбитото си сърце отново и отново

Снимка: kaboompics.com

Преди време една моя любима преподавателка ми беше казала, че трудностите са пътят, по който трябва да преминем, докато вървим към успеха.

И до днес, когато в ежедневието се струпат доста събития, които ме карат да губя вяра или да губя себе си, си го повтарям. И някак очертанията на пътя отново се появяват сред мъглата. Тогава знам, че само трябва да поема дъх отново и да продължа, а там някъде, напред, в невидимата далечина, ме чака хоризонтът – с всичките си неподозирани възможности и предизвикателства.

Лесно е, когато сме деца. Четем приказки и вярваме в тях.

Вярваме, че доброто накрая побеждава, че справедливостта възтържествува. А героят се изправя пред дузина трудности, но накрая излиза от тях невредим и получава заслужената си награда. Вярваме толкова силно, невинно и по детски, че неусетно се превръщаме в идеалисти, които – рано или късно – животът ще посрещне с отрезвителните си шамари. Реалността има своите възпитателни методи и те обикновено не са мили. Защото най-силно запомняме онези уроци, които ни оставят без дъх, белязват ни и носим белезите си след това цял живот. Някои от тези белези са видими – превръщат кожата ни в карта, която помни. Други остават дълбоко в нас – като спомен, като безсъние, като кошмар, като притегателна сила, която ни кара всеки път да събираме разбитото си сърце отново и отново.

Изкушаваща е мисълта след поредния нокаут да останеш да лежиш на ринга и да не се бориш. Да не се бориш за мечтите си. За живота си. За себе си. Със сигурност няма как във всеки един момент да бъдем духовни атлети и след всяко ново разочарование да имаме силите да се впускаме в поредната игра на доверие, сприятеляване и любов, но… след необходимата доза почивка, отрезвяващ реализъм и заздравяване на раните трябва да се изправим на крака. Да погледнем деня в очите, да го заобичаме отново и да го изживеем – с целия ентусиазъм, който си струва да изпитваме и да носим в себе си. Защото иначе ще се признаем сами за победени. И наистина ще бъдем. Ще се лишим от красотата, която – ако отворим очи – ще видим, че твърде често ни заобикаля, въпреки трудностите.

Понякога, когато погледна назад, си мисля, че

Яница е приключенец по дух и разказвач на истории по природа. Според част от приятелите си в предишен живот е била или викингска принцеса, или средновековна магьосница, тъй като автентичната ѝ червена коса днес я издава и се превръща в най-отличителния белег, по който я разпознават по улиците на града. Израснала е в сърцето на Стара планина, но твърдото убеждение, че само мечтите имат силата да че...