Любов и други бедствия

И събираме разбитото си сърце отново и отново

Преди време една моя любима преподавателка ми беше казала, че трудностите са пътят, по който трябва да преминем, докато вървим към успеха.

И събираме разбитото си сърце отново и отново

Снимка: kaboompics.com

Преди време една моя любима преподавателка ми беше казала, че трудностите са пътят, по който трябва да преминем, докато вървим към успеха.

И до днес, когато в ежедневието се струпат доста събития, които ме карат да губя вяра или да губя себе си, си го повтарям. И някак очертанията на пътя отново се появяват сред мъглата. Тогава знам, че само трябва да поема дъх отново и да продължа, а там някъде, напред, в невидимата далечина, ме чака хоризонтът – с всичките си неподозирани възможности и предизвикателства.

Лесно е, когато сме деца. Четем приказки и вярваме в тях.

Вярваме, че доброто накрая побеждава, че справедливостта възтържествува. А героят се изправя пред дузина трудности, но накрая излиза от тях невредим и получава заслужената си награда. Вярваме толкова силно, невинно и по детски, че неусетно се превръщаме в идеалисти, които – рано или късно – животът ще посрещне с отрезвителните си шамари. Реалността има своите възпитателни методи и те обикновено не са мили. Защото най-силно запомняме онези уроци, които ни оставят без дъх, белязват ни и носим белезите си след това цял живот. Някои от тези белези са видими – превръщат кожата ни в карта, която помни. Други остават дълбоко в нас – като спомен, като безсъние, като кошмар, като притегателна сила, която ни кара всеки път да събираме разбитото си сърце отново и отново.

Изкушаваща е мисълта след поредния нокаут да останеш да лежиш на ринга и да не се бориш. Да не се бориш за мечтите си. За живота си. За себе си. Със сигурност няма как във всеки един момент да бъдем духовни атлети и след всяко ново разочарование да имаме силите да се впускаме в поредната игра на доверие, сприятеляване и любов, но… след необходимата доза почивка, отрезвяващ реализъм и заздравяване на раните трябва да се изправим на крака. Да погледнем деня в очите, да го заобичаме отново и да го изживеем – с целия ентусиазъм, който си струва да изпитваме и да носим в себе си. Защото иначе ще се признаем сами за победени. И наистина ще бъдем. Ще се лишим от красотата, която – ако отворим очи – ще видим, че твърде често ни заобикаля, въпреки трудностите.

Понякога, когато погледна назад, си мисля, че


съм имала шанс да постъпя и по-добре. Да бъда по-мъдра в дадена ситуация. Но след това си давам сметка, че ако не е била тя, ситуацията, и ако не съм била все още толкова неопитна, нямаше да имам това късче мъдрост сега. В тези моменти съм благодарна. Благодарна за всичко. За хората, които срещнах и в които вярвах. Които ме научиха, че не трябва да вярваш на всекиго. На хората, които допуснах в живота си, а след това трябваше да напусна техния, за да бъда отново цяла и да бъда аз. Те ме научиха докъде са границите на търпението ми и как да ги коригирам така, че да не страдам.

Благодаря на хората, които сами си тръгнаха. И благодаря за момента, в който се научих, че трябва да охлабя ръката, с която ги държа до себе си.

Благодаря на възможностите, за които мислех, че съм готова, а не съм била, затова и се изнизваха между пръстите ми като скъсана перлена огърлица. Благодаря за момента, в който спрях да плача за тях, за да видя, че се намирам в чудесна част от пътя – харесвам това, което е зад мен, и се надявам онова, което идва, да носи радост. Благодаря за всички мигове, които ме приковаха на легло у дома и ме караха да си задавам въпроси, да пренареждам вътрешния си свят, да сглобя пъзела на мислите и чувствата си, след като всичко се беше оплело в невъзможен лабиринт от отчаяние. Благодаря им, че ме калиха и ме направиха човека, който съм сега; без тях нямаше да бъда тази, която съм – това го знам със сигурност. Искаме да избягаме от болката, от тъгата, от лошите спомени, от грешните избори… но забравяме, че всъщност те са много важна от част от онова, което ни изгражда като хора.

И ако имате нужда от подкрепа, когато пътят стане прекалено стръмен, огледайте се. Със сигурност имате силите, необходими да продължите напред. И за да почувствате облекчение, не гледайте на миналото си като на товар. То е трамплинът, който ви е отвел дотук. Прегърнете дори лошите си спомени с усмивка. И благодарност. И ако се вгледате внимателно, ще видите, че добрите примери около вас са повече. Те са в очите на хората, които ви обичат. Които ви вдъхновяват. Които ви правят по-добър човек. Които ви карат да вярвате, че има смисъл във всеки ден…