Тя беше поне на 90. Върху превитото й дребно тяло, сякаш кацнала миналия век, гордо се кипреше яркочервена шапка с периферия. Червени бяха и обувките й, толкова малки, че приличаха на детски. А може би бяха детски… Под дългата й тъмна пола закачливо се подаваха бели чорапки, които завършваха с дантела. Нещо в тази дантела ме сепна, навя спомен.
Той бе дваж по-висок и сякаш по-млад. Обувките му бяха лъснати, панталонът – с ръб, шлиферът, макар преживял вероятно няколко десетилетия, бе прилежно изгладен. Вървяха бавно, много бавно. Жената едва се движеше, тежко провлачваше единия си крак.
Колко ли дълго бяха вървели дотук? Може би цял живот…
Спряха. Точно пред моята пейка. Тя изглеждаше уморена. Облегна глава на неговата ръка. Той се приведе и нежно я целуна по челото. Тя погали ръката му. Той се усмихна. Не си казаха и дума. Очите им разказваха. [[quote:0]] След няколко мига безвремие продължиха. Към дома. Или към вечността…
Сълзите ми се стичаха. Не знам защо заплаках! Тази жива картина на заедност, с дъх на любов и отпътуване, бръкна нейде дълбоко в душата ми.
Какво ли бяха преживели в живота си? Бяха ли стояли, разкъсани в средата му, чудейки се дали да поемат всеки по свой път? Бяха ли се наранявали, разочаровали един друг, крещели ли си бяха до лудост? Бяха ли губили себе си? А другия? Имаха ли деца? Внуци? Какво си подариха за последната Коледа? Целуваха ли се за "лека нощ"?
Дали цял живот са били така – заедно, бавно, тихо, грижовно? Или пък преди са били луди, бързащи, вплетени в собствената си важност? Дали тази благост не беше дошла по-късно, заради усещането за наближаващ край? Това ли бе ключът – мирисът на финала?
Прииска ми се да ги поканя да седнат до мен. Да слушам с часове историята на тяхната любов. Трябва да е била красива. И още бе.
– Аз… прощавайте, искам да ви попитам нещо – се чух да изричам.
Мъжът ме изгледа подозрително и сухо заяви: [[more]] – Не, благодаря!
Тя обаче видя сълзите в очите ми и ми кимна.
– Кажете ми как се обичате така? Цял живот ли така се обичахте? Каква е рецептата? Има ли рецепта? Защото много искам да я знам.
Тя се усмихна. Погледна го. Очите й проблеснаха и тихо ми прошепна:
– Така си обещахме. Много отдавна. Че ще сме заедно до края.
– И как съумяхте да спазите това обещание?
– Прощавахме си. Много пъти си прощавахме…
Тук тя го погледна, погледна я и той, засмя се и й намигна. Колко споделен път бе събрал този поглед.
Благодарих. Пожелаха ми любов и продължиха. Аз поех към дома. За да потърся червена шапка. За да облегна глава на рамото му. А сърцето ми туптеше с обещание. Да бъдем до края.
Деница е като босо хлапе с раничка на гърба, поело по една криволичеща пътечка навътре към себе си. Пътеката е доста непроходима на места - обрасла в храсталаци от обществени норми и чужди очаквания, с бодливи, трънливи истории от детството, дерета, пълни със страхове и неизказани думи. Понякога й се струва, че е намерила вярната пътека и крачи уверено, след това се случва да падне мъгла и да се почувства изгубена. Но колкото и да е трудно и болезнено, тя знае, че това е нейният личен път към собственото й осъзнаване. Държи душата си отворена, за да вижда красивите гледки, да се наслаждава на хармонията, да усеща дъжда. А в раничката си носи своята любов, няколко хапки оптимизъм и глътка вдъхновение.
Деница е и майка. И именно синът й е причината тя да тръгне на пътешествие из дебрите на душата си. Защото вярва, че, за да порасне едно дете свободно и щастливо, родителите му също трябва да бъдат такива. Посветила е част от сърцето и времето си на каузата за родителските кооперативи и демократичното образование.
Деница още е автор на детска книга, обича танца и учи психотелесна психотерапия. С всичко за и от нея можете да се запознаете в Потока.
