Мечтаете ли си, ей сега, да запалите колата и да потеглите към любимия Пловдив? Липсват ли ви калдъръмените улици на Стария град, пъстрата басма на хората от Капана, зелените шапки на тепетата? Копнежът ни по Пловдив е и желание отново да се завърнем в лоното на онзи познат свят, чиито стъпки още отекват зад затворените ни врати. Помолихме Ина Иванова, момиче влюбено във вятъра, думите, езика на изкуството и своя град, да ни върне отново това "усещане за Пловдив".
***
Стоим – всеки в дома си. Сред подводните камъни на начина, по който мислим света. „С любов и омерзение”, по балконите и пред отворените прозорци. В очакване на следващите мерки, с предчувствие за необратимост, с надежда, че после няма да забравим.
Март двайсет двайсет е свят на пауза, свят в локдаун. Навън цъфтят дърветата и мирише сладостно, а ние сме поканени да влезем в себе си. Да поразгледаме в тишина, да инвентаризираме, да измием камъчетата, донесени от пътувания и събрани в купички. Да гледаме през прозореца – през моя се виждат Родопите, привечер са мастиленосини, въздухът над тях – златист от приближаващия залез. И ако онова, което пропускахме, тичайки насам-натам, е вглъбението, днес можем да си го позволим.
Времето е плътно като вода.
Търся ежедневно слънчеви зайчета, уча се да бъда слънчево зайче.
Мълча повече, много мълча и много слушам музика. Гледам балетни и театрални спектакли в Мрежата. Не е същото, но е спасително.
Рея се и си пожелавам следващият път да помним по-дълго, че без личното си време за високо изкуство сме погубени.
Вън пролетта избухва. Наблюдаваме (ли) по-жадно.
Разпнати сме между импулсите си за тревожност и взаимопомощ. Сякаш започваме да осъзнаваме - оставени сме да правим избори, които се отнасят и до другите. Дори можем да го вербализираме без страх да звучи кухо и клиширано. Защото бавно, сякаш въпреки себе си, започваме да разбираме – ние сме светът.
Малко преди пролетното равноденствие напускаме обичайните пътеки на ежедневието и меко прохождаме по затревените терени на другото.
Междувременно въздухът става по-чист, шоколадът – по-вкусен, тротоарите примамливо широки, момиче и момче се държат за ръце в латексови ръкавици и гледката е мъчително-красива, почти не виждам деца.
Позволяваме си да излизаме за кратко и не всеки ден.
Имате ли усещането, че живеем във филм?
Празните улици на Пловдив са опустошително елегантен, но някак страховит декор. Някой е стартирал сценарий, който всеки от нас дописва. Времето се движи във всички посоки.
Писмо: на безметежния Пловдив, в който живеехме само до миналата седмица – с любов.
Останалото – както винаги – предстои.
5 важни книги, които разкриват тайните на човека и неговото съществуване
