Искам да е Някога.

Ти знаеш ли някога как квасях мляко, за да може майка ти да има какво да яде? Бяха толкова бедни години след войната.

А спомняш ли си как някога, когато беше в 7 клас, на дъното на хладилника имаше само една огромна пита жълт кашкавал? Беше по време на Лукановата зима. А седмицата след питата с кашкавал имаше само торта у дома? А как спираше тока и прекарвахме по три часа на тъмно и по един на светло и колко много си говорехме тогава? А спомняш ли си как изрязвахме сини купони за брашно и захар и с тях пазарувахме?

Подквасеното мляко е споменът за Някога на баба ми. Кашкавалът, тортата и купоните – на майка ми. 

И аз искам сега да е Някога. Да питам децата ми, спомнят ли си как им забраних да излизат, да се срещат с други хора. Как извиках “не”, когато синът ми “даде пет” на случайно засечено приятелче? Как плака, защото съм го засрамила? Как го напръсках с дезинфектант, а след това го накарах да си измие ръцете два пъти. 

Искам да е Някога и всичко това да е спомен. Kак дъщеря ми кара скейт сама, със слушалка в ухото, говорейки с нейна приятелка, която също кара скейт в друга част на града. Но е опасно да са заедно. Как качваме децата в колата и ги закарваме под прозореца на баба им – помахват й, питат я как е, правят знаци за сърце, избърсваме по някоя сълза, а след това правим същото под прозореца на дядо им.

Искам да е Някога, когато четиримата с медицински маски и ръкавици излизаме, защото е първа пролет, и случайно виждаме други четирима – и те с маски и ръкавици и наши сърцати приятели. Децата не смеят да се приближат едно до друго, а се познават, откакто са родени. Ние не смеем да се прегърнем, а сме приятели от почти 30 години. 

Искам да е някога, през онази далечна 2020, когато майка ми отпразнува най-самотния си рожден ден – 65-ия, защото я изолирахме заради този пусти Covid-19. Занесох й плакат сърце от децата, кошница с плодове и зеленчуци.  Оставих ги пред вратата и си тръгнах.

Искам да е някога, когато съпругът ми навърши 45, а подаръкът му беше пътуване, което не пропътувахме.

Някога, когато обличах дънки, а синът ми ме питаше: защо си се облякла официално; Някога, когато в петък във виртуалното училище на сина ми родителите вдигнахме лист А4 с една едничка думичка за класния: "Благодаря". 

Някога, когато се разхождахме в центъра на София и наши приятели се показаха на прозореца с по чаша обедно вино в ръка, а ние им казахме наздраве с празни ръце от отсрещния тротоар. Някога, когато дъщеря ми срещна една от най-добрите си приятелки на улицата и не я прегърна. А после плака.

И също, когато влязох в цветарския на Шипка и купих най-красивия пролетен букет и го поех в ръце, опаковани в сини, гумени ръкавици. Но продавачката видя, че се усмихвам. И аз видях, че тя прави същото. Въпреки маските на лицата. Защото тогава, в далечната 2020 година,  очите имаха повече значение от всяка друга част на тялото.

Искам да е Някога и да знам, че всичко ще бъде наред. Че това е изпитанието на моето поколение, но че сме се справили, че сме оцелели, че сме продължили - здрави и в същия състав - и това днес е вече Някога.

От КойВид-2020 сте?