ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Измислена любов

Измислена любов
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Винаги съм била склонна на преувеличения. За да е по-интересно най-вече. И когато ми е най-скучно, измислям най-големите истории. А когато ми е най-пусто, измислям чувствата си.

Обръщам мечтата в спомен. Измислям любовта. И така хубаво я измислям, че наистина се влюбвам.
Ей така – първо избирам героя. Той, разбира се, в реалния живот е възможно най-неподходящият избор, но във фантазиите именно това му дава предимство. Второ, взимам малка частица реалност и започвам да я преобразувам. И ето ти го началото на историята, ето го моето отношение към нея, ето го отношението на другите. Ето ги диалозите и задължително – неочакваният обрат на съдбата, който естествено разбърква картите така, че да ми се падне най-добрата ръка.

После си представям историята съвсем в детайли – мястото, дрехите ми, косата ми, осветлението, аз откъде влизам и той как ме гледа, сетне какво си казваме. Накрая – как ме прегръща. Толкова силно си го представям, че след това имам чувството, че съм го преживяла. Обръщам мечтата в спомен. Измислям любовта. И така хубаво я измислям, че наистина се влюбвам. От случаен познат героят се превръща в мой любим. От най-обикновен мъж той се превръща в рицар, неустрашим и непоколебим, готов на всичко за мен, на най-невъзможни подвизи и самоубийствена смелост, най-често срещу най-големия ми враг  тесногръдият морал на обществото. Сърцето ми бие, коремът ми пърха, цялото ми тяло ликува. Влюбена съм. В най-малкото нещо виждам знак от съдбата и дори слушам текстовете на песните – половината са писани за мен. Животът отново е прекрасен, имам сили да понеса всичко, най-вече – непоносимата лекота на битието.

Мъчително. Историята свършва.

Ако едно дърво падне в гората и няма кой да го чуе, то издало ли е звук?

Ако си измислил любовта, по-малко ли боли?