Винаги съм била склонна на преувеличения. За да е по-интересно най-вече. И когато ми е най-скучно, измислям най-големите истории. А когато ми е най-пусто, измислям чувствата си. [[quote:0]] Ей така – първо избирам героя. Той, разбира се, в реалния живот е възможно най-неподходящият избор, но във фантазиите именно това му дава предимство. Второ, взимам малка частица реалност и започвам да я преобразувам. И ето ти го началото на историята, ето го моето отношение към нея, ето го отношението на другите. Ето ги диалозите и задължително – неочакваният обрат на съдбата, който естествено разбърква картите така, че да ми се падне най-добрата ръка.
После си представям историята съвсем в детайли – мястото, дрехите ми, косата ми, осветлението, аз откъде влизам и той как ме гледа, сетне какво си казваме. Накрая – как ме прегръща. [[more]] Толкова силно си го представям, че след това имам чувството, че съм го преживяла. Обръщам мечтата в спомен. Измислям любовта. И така хубаво я измислям, че наистина се влюбвам. От случаен познат героят се превръща в мой любим. От най-обикновен мъж той се превръща в рицар, неустрашим и непоколебим, готов на всичко за мен, на най-невъзможни подвизи и самоубийствена смелост, най-често срещу най-големия ми враг – тесногръдият морал на обществото. Сърцето ми бие, коремът ми пърха, цялото ми тяло ликува. Влюбена съм. В най-малкото нещо виждам знак от съдбата и дори слушам текстовете на песните – половината са писани за мен. Животът отново е прекрасен, имам сили да понеса всичко, най-вече – непоносимата лекота на битието.
Мъчително. Историята свършва.
Ако едно дърво падне в гората и няма кой да го чуе, то издало ли е звук?
Ако си измислил любовта, по-малко ли боли?
