Чуваш ли го онова опърничево „не“, което му казваш, докато неистово искаш да те хване за ръката и никога да не я пуска? Усещаш ли устните му, с които той току-що е докоснал твоите, а ти едва прикриваш треперенето им от нестихващо желание да го направи отново? Пронизва ли те онзи поглед, който кара краката ти да омекват и не само защото наистина омекват, но и защото той иска да ти омекнат тези колене, всичко да ти омекне? Усещаш ли го онова докосване, което осъзнаваш, че е докосване, но е много повече от това? И не само защото дъхът ти спира. Не, там, на място си е, но искаш да го споделиш с него. И на него дъхът му да спре. И да го усещаш това спиране.
Споделеност. Това ми липсва. На мен. Но как може да ми липсва нещо, което никога не съм усещала?
Аз усещам хващането за гърлото, когато седя пред телефона, изпила четвъртата си чаша вино, и неистово искам да пиша. Да пиша думи, да пиша обиди, да пиша емоции, да ги търся тези емоции, да ги крещя... там в зелената светлина, която ще просветва в телефона му. Аз усещам срама, когато в сутрините след това в полусън преглеждам съобщенията си и осъзнавам, че съм писала неща, които дори самата аз не искам да прочета (и не само в точно тази сутрин, никога), и крещя й на тази сутрин, и на емоцията й крещя: „Никога, никога, чуваш ли, никога не пиши!!!“. Аз усещам преглъщането, в което всички думи в отговор на извинението ми са всичко друго, но не и споделеност. Празни са. Аз усещам празнотата, която няколко чаши вино и няколко думи емоция могат да оставят след себе си и днес, и утре, и особено на сутринта.
Аз усещам очакването на споделеността. Която и да е тя. И повече усещам липсата й. Но как може да ми липсва нещо, което никога не съм усещала?
Спомням си как той върна блясъка в очите ми. Появи се случайно и не очаквах, че дори ще ме потърси след вечерта, която прекарахме заедно. Но ме откри. Във Фейсбук. Мястото, което щеше да се превърне в единственото, където можех да го видя, да попитам как е, да знам, че съществува. Телефона му нямах, нито той моя. Така и не го поиска. Пренебрегнах това. Нали ми пишеше. Видяхме се още веднъж и оттогава минаха седмици. Работа, дете, работа... Така и не намери време за мен. И аз разбирах, очаквах, исках. Дори и когато обеща да дойде да ме види, не дойде. Дори спря да пише.
Аз направих първата крачка, а не трябваше. Но го харесвах. Харесвах начина, по който ме караше да се усмихвам. Чувствах се добре в прегръдките му. Харесвах себе си с него. Защото не ми се налагаше да бъда никоя друга освен себе си. И той уж ме харесваше, точно такава – щура и неукротима. Но явно не беше достатъчно, за да се задържи до мен. Бях си забранила да вярвам на думи, но на него исках да му вярвам. Че е споделена емоцията, която изпитвам. Харесване, любов, вълнение... Има ли значение какво е името й? Моята носеше неговото име.
И вярвах, че няма да спре, че няма да бъде отмита от сълзите, които се стичаха върху телефона ми в опит да търся споделеност. Ах, тази пуста споделеност.
„Нямам нищо за даване“, това ми написа, като за последно. Аз не искам даване, аз искам усещане, това му отвърнах. Явно не съм била толкова убедителна. И аз направих своите погрешни ходове, но знам, че нито миг не съм била друга освен себе си. Явно и това беше грешен ход. „Остави да те харесват такава, каквато си“, ми написа моя приятелка преди това. По дяволите, това „да бъдеш себе си“ не работи. И лудостта ми не работи. И сърцето ми вече не работи. Сякаш хиляди малки парченца болка се бяха впили в него и му напомняха, че то не е важно, че него го няма, че любовта я няма, че споделеността я няма.
Защото формулата „да бъдеш себе си“ не работи. В един миг усещаш спокойствие, топлина и любов, а в следващия – празнота, болка и безсилие. Не исках отговорът да се крие в несподелеността. Исках я тази споделеност, исках я тази любов, но исках да я усещам. С него. И когато него го нямаше, запълвах празнотата с други. А после болеше още повече. Не исках да слагам етикети, дори този на любовта ми се струваше излишен. И на него не исках да му слагам етикети. Харесвах го такъв, какъвто е, дори когато не пишеше, дори когато усещах безразличието, дори когато през повечето време го нямаше. Не исках да се отказвам от него. Може би бях егоист, защото се чувствах добре с него, защото когато бях с него, не исках да бъда никъде другаде. Времето, вярата, възможностите – трите „В“-та, които ме държаха и които теглеха сърцето ми към него. А дори не съм сигурна дали той осъзнаваше, че го държи в ръцете си.
Толкова много любов и цялата исках да му я дам. На него. Но него го нямаше. Ах, тази пуста несподеленост! Как тогава ми липсва нещо, което никога не съм усещала...
