ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Как обичаме да мразим

Как обичаме да мразим

Защо постоянно се оплакваме? Защо непрекъснато нещо не харесваме, плюем или мразим?

Лесно е да се намери народопсихологическо обяснение, в мрачната българска душа се крият причините за всичките ни проблеми – завистта, дребнавостта, вечното мрънкане, мързелът и прочие. Само че не е толкова просто. Свикнали сме да мислим, че това се отнася само до едни други хора, вярно – наши сънародници, но имащи толкова общо с нас, колкото и и ние с тях. Проблемът е обаче, че и ние сме същите. Ние, успешните, модерните, отворените. Ние също се оплакваме от сутрин до здрач, без да го забелязваме, без да ни пречи, ей така – за спорта. Мразим. Тайно и явно. Даже вече го наричаме „хейтване”, за по-изразително. Мразим работата си, мразим града си, мразим задръстванията, праха, моловете. Мразим морето, презастрояването, пътищата, селяните. Мразим ченгетата, политиката, сериалите, риалититата, чалгата и ретрото.

Баровете не са същите, къмпингите не са като едно време. Новите комплекси са пълни с руснаци, които мразим особено много. Като беше още село, мразехме Лозенец, защото няма къде да се яде. Сега го мразим, защото е голямо и претъпкано село, и пак няма къде да се яде. И продължаваме да ходим.

По телевизията няма какво да се гледа, доктор Хаус го дават от дъжд на вятър, в прайм-тайма бълват турски сериали, телевизията деградира, добре че е National Geographic, ама и него го развалиха...

София пък е най-мразеният град в България. Мразят го провинциалистите, мразят го и софиянци. Всъщност софиянци може би го обичат, но мнооого тайно. Затова изразяват любовта си като мразят селяните, от които вече не могат  да се разминат. И така до безкрай – омразата става начин за самоопределяне, категоричен като никой друг.

И това съвсем не ни пречи, дори ни помага. Защо да харесваме нещо, като може да не го? Всъщност ние обичаме да мразим, толкова е приятно. Авто-терапия, която излива навън събралата се негативна енергия, стреса, абсолютния сюрреализъм на нашия живот.  Достигаме позитивизъм чрез краен негативизъм. Обичаме да мразим. Избрали сме да не обичаме. Избрали сме да не ходим на хубави места на почивка, ми там няма за какво и на кого да се оплачем. И това е нашият предпочитан начин на живот. От който някак си не се оплакваме....
 

Момиче с много имена – ако Левена ви е трудно, можете да я наричате Лена или Вени. Тези, които не чуват добре, може един-два пъти да се разминат и с Невена. Празнува имен ден на Цветница не защото така е решила, а защото баба й е от шопския край, където на „невен“ казват „левен“. За най-лесно – тя е Невена с „л“, но в никакъв случай не Невел...