ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Как се обича мъж?

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Зимата е време за започване на любов. В най-студеното. Любовта води началото си от липсата на топлина. Оставете лятото на хората без фантазия. Нейното „той” и неговото „тя” се открива в тънкозамрежения със сняг ден, докато снежинките се топят върху изплезения език на януари. Но това е една моя история. Господ е фикция. Съществуваме само благодарение на някои от нас. Които знаят да обичат. Обичането не е за емоционални тъпаци. Те не размишляват върху себе си.

Мъж се обича по един единствен начин – целият. В 3 часа през нощта все още пушех на терасата. Тъкмо бях дочела „Пиафе” на Недялко Славов. След „Пиафе” не се заспива. От съседния апартамент се чуваше инатлив детски плач. Вземи го, казах си, вземи го това дете в леглото си и нека спи гушнато в теб. Не робувай на книгите за отглеждане на деца. Тя е самотна майка. Изнервена. Простира и крещи. Готви и крещи. Самотата е крясък. Още не е разбрала, че самота с дете не съществува. Още не е осъзнала, че има дете. 

Любовта е, когато разбереш, че никога преди това не е било любов. Затова тя е и преждевременна смърт. Остаряването е невъзможно. Това не е книга за любовта на нашето време. „Пиафе” е книга за любовта на нашето безвремие. Пропаднали в пукнатината между патриархални предразсъдъци, наречени „ценности”, и непохватните ни опити за свобода, търсим да се хванем за нещо, за да се изкатерим обратно на повърхността. Не подозираме, че сме дълбоко в подземието на страха да обичаме.

Жената се бои да изяви природата си – уязвима, нежна, вълчица, бранеща малките си, бранеща плодовете на любовта си. Жената се равнява, състезава, бавно напуска себе си, строшена е на прах като фин порцелан в грубостите на живота. Тя не размишлява вече върху същността си.

Не е страшно да е груба и месеста, нито да е престорено щастлива, нито да е бита вкъщи, а навън – спуснала като защитна завеса някакъв жилещ сарказъм. Нито да е пияница, повръщаща в скута на таксиметров шофьор посред нощ. Страшно е такива да са болшинството жени. Необичани, отхвърлени, парясани от живота. И непоносимо за тях е някъде да има една Зара.

Има още...